Реймънд Фийст: КРОНДОР,СИНОВЕТЕ НА КРОНДОР

— Татко — прошепна Оуин.

Бяха изминали по-малко от две години от онази страховита разпра с баща му, след която той се бе отправил на път за Звезден пристан — острова на магьосниците, разположен в южните покрайнини на Кралството. Тогава баща му категорично забрани да се занимава с това, което бе избрал за свое поприще в живота — да изучава магия. Настояваше Оуин да стане свещеник в някой от уважаваните ордени. В края на краищата те също се занимаваха с магьосничество, посочи тогава баща му.

Оуин въздъхна и се загърна по-плътно в наметалото. В него все още живееше надеждата някой ден да се завърне в родния дом, но като прочут магьосник, може би известен дори колкото легендарния Пъг, основателя на Академията в Звезден пристан. Но се оказа, че не е бил подготвен за усилията, които се изискваха по време на обучението. Не му се понрави и неспокойната атмосфера на онова място, разделените на групи ученици, които злословеха срещу един или друг наставник, опитите изучаването на магьосническото изкуство да се превърне във вероучение. Той си даваше сметка, че в най-добрия случай е станал посредствен магьосник и че никога няма да постигне нещо повече, защото колкото и усилия да полагаше, липсата на талант си оставаше непреодолима пречка.

След по-малко от година обучение Оуин напусна Звезден пристан, като призна пред себе си, че е направил грешка. Да признае същото пред баща си щеше да е много по-трудна задача — тъкмо по тази причина реши първо да посети роднините си в Ябон, а след това да събере кураж и да се отправи на изток за среща със своя строг родител.

Леко изшумоляване в храстите накара Оуин да сграбчи масивния си дървен жезъл и да скочи. Нямаше почти никакви умения с оръжията, тъй като бе пренебрегвал тази част от образованието си като дете, но затова пък разполагаше с достатъчно познания и можеше да се защити с жезъла.

— Кой е там? — викна той.

От тъмнината долетя глас:

— Здрасти там, край огъня. Излизаме.

Оуин се поотпусна, тъй като ако бяха разбойници, едва ли щяха да го предупреждават за появата си. Освен това си даваше сметка, че не е кой знае колко примамлива плячка, тъй като от известно време бе заприличал на дрипав просяк. Ала въпреки това нямаше нищо лошо да е предпазлив.

От мрака изплуваха две фигури, едната горе-долу колкото Оуин, другата с глава по-висока. Двамата бяха облечени с дебели наметала. По-дребният куцукаше забележимо.

Куцащият хвърли поглед през рамо, сякаш се опасяваше, че могат да ги преследват, и попита:

— Ти кой си?

— Аз ли? — отвърна Оуин. — А вие кои сте?

По-дребният отметна качулката си и рече:

— Локлир. Скуайър в двора на принц Арута.

Оуин кимна.

— Аз пък съм Оуин, син на барон Белефот.

— От Тимонс, зная, познавам баща ти — рече Локлир. Приклекна до огъня и протегна длани към пламъците. После погледна Оуин и каза:

— Доста си далеч от дома, приятелю.

— Бях на гости на леля ми в Ябон — отвърна русокосият младеж. — А сега съм тръгнал за дома.

— Дълъг път те чака — подметна загърнатата фигура.

— Ще се спусна до Крондор и ще потърся някой керван за Саладор. Оттам пък ще хвана кораб за Тимонс.

— Е, нищо лошо няма да вървим заедно поне до Ламут — каза Локлир и се отпусна изнурено на земята. Наметалото му се разтвори и Оуин забеляза по дрехите му кървави петна.

— Ти си ранен!

— Нищо сериозно — успокои го Локлир.

— Какво се е случило?

— Нападнаха ни на няколко мили северно оттук — обясни Локлир.

Оуин почна да рови в торбата си.

— Имам тук нещичко, подходящо за рани. Свали си жакета.

Локлир смъкна наметалото и жакета, а през това време Оуин извади от торбата превръзки и някакъв мехлем.

— Леля ми настоя да ги взема за всеки случай. Стори ми се глупаво, но ето, че не било тъй.

Локлир понесе стоически усилията на момчето да му промие раната — очевидно от удар със сабя в ребрата, — но потръпна, когато му слагаха мехлема. Докато го превързваше, Оуин подметна:

— Приятелят ти май не е от приказливите?

— Не съм му приятел — отвърна Горат и показа окованите си китки. — Аз съм негов пленник.

Оуин се опита да разгледа скритото под сянката на качулката лице и попита Локлир:

— Какво е направил?

— Нищо, освен че се е родил от неподходящата страна на планината — обясни Локлир.

Горат си свали качулката и дари Оуин с любезна усмивка.

— Резци Божии! — възкликна Оуин. — Ами че той е от Братята на Тъмната пътека!

— Моредел — поправи го Горат с нотка на иронична горчивина. — Тъмен елф, на вашия език. Поне така биха твърдели нашите братовчеди в Елвандар. Вие хората знаете много малко.