Реймънд Фийст - КРОНДОР,СИНОВЕТЕ НА КРОНДОР

Оуин, изглежда, не гореше от желание да докосва трупа, но премълча, наведе се и хвана моредела за китките. Трупът се оказа изненадващо тежък. Докато младежът го влачеше настрани от огъня, Горат каза:

— И виж къде си е хвърлил торбата. Трябва да е някъде наблизо. Може вътре да има нещо за ядене.

Оуин кимна. Питаше се що за странна прищявка на съдбата го е докарала дотам да влачи труп през тъмната гора и да тършува из вещите му.

Утрото ги завари да си пробиват път през горските шубраци — успоредно на пътя, но на достатъчно разстояние от него, за да не бъдат забелязани.

— Не виждам какво ни пречи да се върнем в Ябон и да вземем коне — мърмореше Оуин.

— Откакто напуснахме Тир-Сог, ни нападнаха три пъти — отвърна Локлир. — Ако има още врагове, предпочитам да не им се навирам сам в ръцете. Освен това не е изключено, докато вървим към Ламут, да открием някое селце, откъдето да вземем коне.

— И с какво ще платим за тях? — тросна се Оуин. — Нали сам каза, че при схватката, в която са те ранили, конете ви избягали в гората с всичките ви вещи. Предполагам, това включва и парите. Аз поне със сигурност нямам достатъчно средства, за да купя три коня.

Локлир се засмя.

— Аз пък не съм напълно лишен от ресурси.

— Можем просто да ги отнемем със сила — предложи Горат.

— И това е възможно — съгласи се Локлир. — Само че аз не нося никакви документи, които да удостоверяват високото ми положение при двора, нито че изпълнявам служебните си задължения. А това може да ни създаде неприятности с местната власт. Едва ли ще сме в безопасност от главорезите, ако ни тикнат в някой селски затвор.

Оуин млъкна. Бяха тръгнали още преди зазоряване и той вече се задъхваше от умора.

— Защо не спрем да починем? — предложи той след малко.

— В никакъв случай — поклати глава Горат и гласът му утихна до шепот. — Чуйте.

Тримата се смълчаха. Оуин пръв наруши тишината.

— Какво има? Нищо не чувам!

— Точно в това е въпросът — рече Горат. — Птиците по дърветата пред нас спряха да пеят.

— Засада? — попита Локлир.

— Най-вероятно — отвърна Горат и извади сабята на убития си роднина.

— Раната ме боли, но мога да се бия — заяви Локлир и се обърна към Оуин. — Ами ти?

Оуин вдигна дървения си жезъл. Беше издялан от дъбов клон, със заострен метален наконечник.

— Ако се наложи, ще се развъртя с тази пущина. Владея и някои заклинания.

— Можеш ли да ги накараш да изчезнат?

— Не — отвърна Оуин. — Това не го мога.

— Жалко — рече Локлир. — В такъв случай гледай да не ни се пречкаш.

Продължиха да напредват предпазливо и когато приближиха мястото, посочено от Горат, Локлир различи между дърветата тъмна фигура. Човекът или моределът — това Локлир не можа да определи — се размърда леко, но и това бе достатъчно да издаде позицията си. Локлир никога нямаше да го забележи, ако бе останал неподвижен.

Горат махна на Локлир и Оуин да заобиколят отдясно и да излязат в тил на противника. След като не знаеха какви са силите срещу тях, оставаше им да се уповават само на предимството на изненадата.

Горат се прокрадваше през гората като призрак, безшумен и почти невидим. Локлир даде знак на Оуин да го следва отзад и вдясно, за да знае къде е, когато се изправят срещу неприятеля.

Когато наближиха, дочуха шепот, но Локлир знаеше, че дебнещи елфи никога не биха произнесли и думичка. Въпросът сега беше дали това са обикновени разбойници, или агенти, пратени да спрат Горат по пътя.

Ръмжене малко встрани от тях им подсказа, че Горат вече е забелязал противника. Последва вик и Локлир и Оуин се втурнаха напред.

Видяха четирима мъже. Един от тях вече издъхваше. Останалите трима бяха заели позиция в отсрещния край на полянката, между два реда дървета — идеално място за засада. Локлир долови някакъв странен повей зад гърба си и нещо профуча покрай него, сякаш някой бе изстрелял стрела, но освен усещането за движение не забеляза нищо друго.

Един от тримата дебнещи в засада извика уплашено и вдигна ръце към очите си.

— Нищо не виждам! — изрева той, завладян от панически ужас. — Ослепях!

Локлир реши, че Оуин се е намесил в подходящия момент, и мислено благодари на Богинята на късмета, че момчето е понаучило това-онова.

Горат вече си разменяше удари с единия от мъжете и Локлир избра другия. Внезапно разпозна облеклата им и извика:

— Квеганци!

Мъжете носеха къси туники, гамаши и кожени сандали. Противникът на Локлир бе завързал на главата си червена кърпа, а на увесения през рамото му ремък висеше ножницата на рапирата му. Самата тя в момента свистеше във въздуха пред очите на младия скуайър.