Реймънд Фийст: КРОНДОР,СИНОВЕТЕ НА КРОНДОР

Съществото заговори със силен акцент:

— Не съм изменник, човеко.

В този момент до тях спря сержант Бейлс и изруга:

— Проклет да съм! Побратим на Тъмната пътека. Сигурно е избухнала някоя племенна свада, щом другите се опитваха да му видят сметката.

Моределът не откъсваше очи от Локлир. Накрая каза:

— Щом си от двора на принца, ще ми помогнеш.

— Да ти помогне ли? — повтори сержантът. — По-скоро ще те обесим, убиецо.

Локлир вдигна ръка и му даде знак да мълчи.

— И защо трябва да ти помагам, моредел?

— Защото нося предупреждение за вашия принц.

— Предупреждение за какво?

— Това ще кажа само на него. Ще ме откарате ли с вас?

Локлир погледна сержанта, който помисли и каза:

— Трябва да го отведем при барона.

— Не — поклати глава моределът. — Ще говоря само пред принц Арута.

— Ще говориш с когото ти кажем, касапино! — кресна му Бейлс и в гласа му прозвуча омраза. Целия си живот бе прекарал в несекваща война с Братството на Тъмната пътека и неведнъж бе ставал свидетел на жестокостите им.

— Познавам ги добре — спря го Локлир. — Можеш да го вържеш на клада и да го оставиш да се опече и пак няма да каже и думица, ако тъй си е наумил.

— Истина е — потвърди моределът и отново изгледа внимателно Локлир. — Значи си се срещал с моите сънародници?

— В Арменгар — каза Локлир. — И после при Висок замък. И в Сетанон също.

— Тъкмо за Сетанон трябва да разговарям с вашия принц — рече моределът.

Локлир се извърна към сержанта и каза:

— Остави ни за малко насаме.

Бейлс се поколеба, но долови нетърпящия възражение тон на младия благородник — това беше заповед. Така че се обърна и отдалечи патрула.

— Говори! — заповяда Локлир.

— Аз съм Горат, вожд на арданейците.

Локлир го огледа. Изглеждаше млад според човешките представи, но Локлир бе живял достатъчно дълго сред елфите, бе виждал твърде много моредели и си даваше сметка, че впечатленията му са измамни. В брадата на този моредел имаше прошарени кичури, под очите му се очертаваха бръчки и Локлир пресметна, че ще е най-малко на двеста години. Горат носеше изкусно изработена ризница, а и наметалото му бе с фина плетка, така че не беше изключено да е този, за когото се представяше.

— И за какво би искал да разговаря един моределски вожд с кралския принц?

— Както вече казах, това ще узнае само принцът.

— Ако не искаш да прекараш остатъка от дните си в тъмницата на Тир-Сог, по-добре да ме убедиш, че трябва да те откарам в Крондор.

Този път моределът го изгледа доста дълго и накрая му даде знак да се приближи. Положил ръка върху дръжката на кинжала, в случай че тъмният елф е намислил някоя подлост, младият благородник сведе глава към шията на коня и извърна лице към Горат.

Устните на елфа се доближиха до ухото му.

— Мурмандамус е жив.

Локлир се изправи, помисли за миг, после викна:

— Сержант Бейлс!

— Да, господарю? — отвърна ветеранът с глас, в който се долавяше почтителност.

— Оковете пленника. Връщаме се в Тир-Сог веднага. И никой да не разговаря с него без мое разрешение.

— Слушам, господарю! — отвърна сержантът и махна на двама от хората си да изпълнят заповедта.

Локлир пак се наведе към шията на коня и прошепна:

— Горат, може би лъжеш, за да си спасиш кожата, а може наистина да носиш някоя страшна вест за принца. За мен това няма значение, защото утре рано тръгваме с теб за Крондор.

Тъмният елф не отговори и изтърпя стоически, докато войниците го разоръжаваха. Не продума нито думичка и докато му оковаваха китките и глезените. Когато приключиха, вдигна бавно окованите си ръце, погледна ги и ги отпусна. След това потърси с очи Локлир, извърна се и закрачи към Тир-Сог, без да чака пазачите му да го подтикнат.

Шибан от усилващия се вятър Локлир даде знак на сержанта да го последва и пришпори коня си, за да се изравни с Горат.

Огънят пукаше.

Оуин Белефот седеше сам в нощта, загледан в пламъците и погълнат от собственото си нещастие. Най-малкият син на барона на Тимонс беше далеч от дома, но не би имал нищо против да е още по-далече. Младичкото му лице бе угрижено.

Нощта бе студена, а храната — недостатъчна, особено след като току-що бе напуснал изобилието, което предлагаше домът на леля му в град Ябон. Бяха го приютили, без да знаят за скарването с баща му, бяха го обгърнали с топлина и уют, каквито не беше изпитвал от доста време. Бяха пробудили в него забравени спомени: вечер пред семейното огнище, в компанията на братята и сестрите му, спокойните разговори с майка му, но и вечните скандали с баща му.