Кон Игълдън - Синовете на Спарта

— Аха. Значи не можем нито да се върнем назад, нито да продължим напред — каза Хрисоф. — Мисля, че е добре да си починем един ден. Да изядем и изпием последните си запаси храна и вино. Да превържем и зашием раните. Някои страдат от треска и имаме мнозина на носилки. Нека кардухите си вият по върховете. — Спартанецът потръпна, когато в съзнанието му изникна някакъв спомен. — А ние междувременно ще почиваме и ще си възвърнем силите.

— Ще помоля Атина да ни покаже пътя напред — каза Ксенофонт.

Хрисоф сведе глава, когато чу името на богинята.

— Почитаме я. Девата щитоноска, господарката на войната и мъдростта. Как може да не я почитаме? Тя е много спартанска богиня. Може би тя ти е пратила съня с разбиването на оковите.

Ксенофонт се усмихна.

— И аз мисля така. Даде ми надежда в момент, когато бях на крачка от отчаянието.

Хрисоф го погледна изненадано.

— На крачка от отчаянието ли? Изобщо не ти личеше.

Ксенофонт извърна поглед.

— Да кажем, че се радвам, че излязохме от планините. Имам чувството, сякаш сме прекосили царството на мъртвите и отново сме се върнали на белия свят. Разбираш ли ме?

— Разбира се — отвърна Хрисоф. — Но все пак преминахме.

Наоколо нямаше никой, който да ги чуе. Другите ги бяха изпреварили и двамата водачи крачеха сами, наслаждавайки се на момента покой.

— Аз… За мен беше чест да водя спартанци в битка — неловко рече Ксенофонт.

— Да. Винаги е чест — отвърна Хрисоф. След малко се намръщи и продължи: — Видях онзи твой млад приятел, Хефест. Главата му се е завъртяла по любовницата на Кир… как й беше името?

— Палакис — тихо каза Ксенофонт. Произнесе го едва чуто и Хрисоф го забеляза.

— Искаш ли да пратя двама момци да го сплашат? Тя е твоя, ако изобщо може да е нечия.

Ксенофонт поклати глава и заби поглед в земята.

— Не. Няма да я насилвам. Тя или ще дойде при мен по своя воля, или изобщо няма да дойде. — Отвори отново уста да заспори със самия себе си, но размисли.

— Двамата изглеждат много близки — каза Хрисоф.

Ксенофонт рязко се обърна към спартанеца, с което предизвика смеха му.

— Извинявай. Просто те дразнех.

— Мислех си, че спартанците не се смеят — отвърна Ксенофонт: отказваше да види смешното в думите му.

— Кой ти е наговорил тези глупости? Ако не се смеехме, поне на любовта и войната, светът щеше да е много тъжен. Веднъж видях как един леопард скочи върху човек. Десет години минаха оттогава и още се разсмивам, когато си спомня физиономията му.

Тази нощ Ксенофонт спа неспокойно и се събужда пет или шест пъти, така че когато видя отново слънцето, имаше чувството, че изобщо не е мигвал. След седемте дни сред високите чукари седна, за да се порадва на изгрева в ранината.

Реката беше като златна лента и дори персийските васали, призовани да го спрат, изглеждаха някак величествено на тази светлина. Точно в такива моменти се крие смисълът да си жив, помисли си той. Когато си изпълнен с нещо повече от радост — с великолепно благоговение. Опита се да улови мисълта, за да я опише на Сократ. Толкова много неща имаше да казва на дъртия мошеник! На първо място беше желанието да благодари на философа за съвета му да замине. Атина беше станала неприветливо място за Ксенофонт, макар че досега не беше в състояние да го разбере. След Кунакса, след дългия им изход от Персия той най-сетне осъзна колко дребни са били някогашните му грижи. Можеше да познае отново покоя и да загърби гнева, който го разяждаше отвътре.

— Добро утро — каза Хрисоф. — Водя двама младежи. Мисля, че ще искаш да чуеш какво имат да кажат.

Ксенофонт се прозя и разтърка очи. Беше мръсен и брадясал. Рожденият му ден беше минал преди седмици, почти без да забележи. Беше на двайсет и седем, но се почувства по-стар при вида на младите спартанци. Те стояха почти голи, ако не се брояха сандалите им. Единият беше навил наметалото си и го бе метнал през рамо, като го бе закопчал на гърлото си. Носеше колана с меча си като препаска през бедрата, докато другият беше съвсем гол и изобщо не изглеждаше да се притеснява. И двамата изглеждаха невероятно здрави, помисли си Ксенофонт, докато потъркваше брадичката си.

— Да, слушам ви. Просто се наслаждавах на изгрева. Какво има?

— С брат ми бяхме отишли на разузнаване. Вървяхме час или два вчера привечер, около трийсет стадия надолу по реката. Започваше да се стъмва, когато видяхме един старец и една старица да крият дрехи или някакъв плат в камъните на отсрещния бряг. Помислихме си, че може да преплуваме, така че…