Кон Игълдън - Синовете на Спарта

Хефест се изчерви от удоволствие от похвалата и двамата продължиха нагоре.

Високо над тях в мъглите зазвучаха странни крясъци, подобни по-скоро на крясъците на чайки или маймуни, отколкото на нещо, способно да излезе от гърлото на човек. Звукът отекна от скали и дерета и всички гърци замръзнаха по местата си. Хиляди стояха и гледаха напрегнато нагоре като уплашени от неизвестното деца.

Хефест и Ксенофонт се спогледаха мрачно.

— Знаят, че сме тук — каза Ксенофонт.

След първото било се спуснаха в закътана долина, където попаднаха на трийсетина къщи. Всичките бяха изоставени, но имаше храна и — което беше още по-добре — вино в големи глинени съдове, вкопани в земята. Дюдюкането продължи в мрака и не позволи на повечето от хората да прекалят с пиенето и да станат безполезни. Всички искаха само да преминат планините и да излязат колкото се може по-скоро в равнините отвъд. Когато нощта падна, запалиха факли и обикаляха из селото, но бързо откриха, че светлините привличат стрели и камъни някъде отгоре — и че кардухите са умели стрелци. Трима души загинаха преди да се усетят да не носят факли, които ги превръщат в мишени. Онези, които останаха навън, така и не мигнаха; още двама хоплити бяха убити преди слънцето да изгрее. В същото време в далечината високо над тях горяха големи огньове, подобни на жълти звезди. Ксенофонт не се съмняваше, че целта им е да предупредят и да свикат всички племена и семейства на кардухите. Не можеше да се отърси от страха, който притискаше стомаха му като глада, нито от студа. Треперенето му най-сетне беше утихнало, когато седна до топлия огън в една от къщите. Яде най-добрата храна, която беше вкусвал от началото на похода им, и очите му се насълзиха при вида на пресния хляб и соленото масло, което не беше гранясало. Това беше малко удоволствие, но когато добави към него чаша червено вино, младо и почти кисело, изпадна едва ли не в блаженство.

На сутринта отиде до края на селото заедно с още няколко души. Планините се издигаха пред тях и по най-високите им склонове се виждаха дребни фигури, макар че не беше ясно дали се спускат, за да нападнат, или ги изчакват в засада. Ксенофонт тупна с ръка основата на една скала, която се губеше нагоре в мъглите, и се запита дали в този момент някой не седи горе, изпълнен с ярост към натрапниците. Свиренето и крясъците се подновиха навсякъде около долината, но поради ехото не можеха да определят откъде точно идват и колко са далеч.

— Трябва да заловим водачи веднага щом се натъкнем на тях — каза Ксенофонт. — Иначе може да се лутаме в тези планини години наред.

— Добре — отвърна Хрисоф. — Авангарда ли ще поемеш, или тила? Мисля, че моите спартанци следва да водят по такъв терен. Тези планини донякъде приличат на онези от дома. Почти изпитвам носталгия по местата, на които си играех като момче.

Ксенофонт примигна — не бе сигурен дали спартанецът се шегува, или говори сериозно. Беше се научил обаче да се доверява на Хрисоф.

— Ще поема тила. Ще поддържаме връзка чрез съгледвачите. Здравата ще се изпотят след толкова време на кон. Не се отдалечавай прекалено, за да не се разкъсаме.

Хрисоф кимна в отговор, без да се смущава, че получава подобни съвети от по-неопитен човек. Беше започнал да харесва атинянина и приемаше, че Ксенофонт е от онези офицери, които се опитват да запазят хората си живи. Хрисоф определено предпочиташе подобни мъже пред онези, които се втурваха към всяко предизвикателство, без изобщо да се замислят.

— Мисля, че тази тясна част ще послужи и за друго тази сутрин — продължи Ксенофонт, прокарвайки длан по камъка. — През нея могат да преминават двама или трима наведнъж. Няма да е зле да проверим хората за заграбени вещи, Хрисофе. Не бива да са претоварени и трябва да се движат бързо.

Спартанецът се ухили на идеята и се зае да свика лагера за преминаването през теснината под погледа на Ксенофонт. Не след дълго първите тръгнаха покрай него — и мигове по-късно отстрани на пътеката започна да се образува купчина от заграбената плячка.

Ксенофонт остана изумен. Не си беше давал сметка колко неща са събрали войниците и хората от обоза. Освен тежките седла и странните оръжия, които бяха твърде стари, за да могат да се използват за нещо, мъкнеха торби със сол и билки, топове плат и големи опушени кожи. Един човек носеше врата и когато започна да твърди, че му служела не по-зле от щит, Ксенофонт му позволи да си я запази. Неизвестно защо неговите гърци бяха запазили хиляди тежки предмети, сред които инструменти и сбруи за коне, с каквито вече не разполагаха. Ксенофонт беше безцеремонен към тях и не обърна внимание на оплакванията и възраженията им. Бяха заприличали повече на атински пазар, отколкото на изтощена войска, мъчеща се да си пробие път през планината. Макар да си спечели много лоши чувства с решението си, купчината продължи да расте и щеше да е изумителна находка за кардухите, когато слезеха тук. Ксенофонт си помисли дали да не подпали ненужните вещи, но реши, че ще е по-добре да ги остави така като приношение за боговете.