Кон Игълдън - Синовете на Спарта

Този ден Хрисоф не носеше щит. В дясната си ръка носеше къс меч, а с лявата държеше още по-късия копие. Премери тежестта им и се ухили към приближаващия враг.

— Напред, лакедемонци! — изрева той към редиците. — Напред! Това е единственият ви шанс, синове на блудници. Един славен момент, преди да се махнем завинаги от тази империя. Изберете какво искате да разказвате на децата си.

Персите бяха започнали да се колебаят още щом видяха червените наметала на стария враг. Офицерите им крещяха заповеди и някои използваха къси палки, за да подкарват бойците напред.

Пред себе си войниците на Тисаферн виждаха златисти бронзови дискове, блестящи шлемове и наколенници от същия очукан метал. Спартанците приличаха на мъже от злато и червена тъкан и за първи път от много време не отстъпваха, а тичаха устремно срещу тях.

Редиците се сблъскаха и спартанците се нахвърлиха срещу врага, който ги беше тормозил толкова дълго. Въпреки болката и изтощението те бяха като момчета, на които най-сетне им се е удала възможност да стъпчат гнездо на оси. С готовност и удоволствие понасяха порязвания, за да секат и пронизват, като използваха първо копието, после щита и меча и накрая кописа, който режеше пръсти и отнемаше животи с бързи разсичащи удари.

Персите отстъпиха от яростната атака, но Тисаферн видя удобен момент и прати полкове около спартанските флангове към по-уморените, някои от които едва се държаха на крака. Те се развикаха и викът им достигна Хрисоф, който убиваше в предните редици. Той изруга и се обърна да види какво става. Беше готов да се обзаложи, че неговите спартанци са изправени срещу десетократно по-многоброен враг, но Тисаферн беше повел осемдесет или деветдесет хиляди през империята след тях. Гърците не можеха да победят. Можеха само да пуснат колкото се може повече кръв на противника.

— Отстъпете в строй! Дръжте фланговете и се изтеглете. Вземете мъртвите. Вижте колко от семействата им ще ридаят, когато си мислят за нас.

Ухили се, когато хората му се разсмяха и започнаха да отстъпват, вдигнали отново щитове и прибиращи паднали копия, които отново влязоха в употреба и държаха конниците на разстояние. Вбесените перси крещяха проклятия и се кълняха, че ще си отмъстят.

Тисаферн се боеше, че хората му ще навлязат прекалено навътре в планината. Беше чувал за племената, вилнеещи като чума из тези чукари. Персийската империя бе взела цели царства под крилото си, от Вавилон до мидийците, но тези планини си оставаха изолирани и неопитомени. Той гледаше как гърците се изтеглят, оставяйки след себе си трупове, подобни на парцали или парчета месо по земята. Отстъпващото каре сякаш ги бълваше, докато навлизаше в планините.

Импулсивно вдигна ръка за сбогом. Някакъв гръцки офицер на кон — Тисаферн не знаеше кой е — се обърна да го погледне. Непознатият също вдигна ръка в отговор и пое в тръс към чукарите. Тисаферн поклати глава. Беше си мислил, че гърците ще се предадат, когато бяха избили водачите им на угощението. Беше обещал на цар Артаксеркс, че те ще са безпомощни без тях. А вместо това те си бяха избрали други и като по чудо бяха оцелели. Странен народ, помисли си той и се запита как ли ще ги приемат кардухите.

Обърна се към първия си помощник Митридат.

— Иска ли ти се да идеш с тях?

Гъркът поклати глава.

— За нищо на света, господарю. Няма да ги видим повече.

— Точно това си мислех и аз. Когато се върна при царя, ще му кажа, че са унищожени. Как мислиш, това точно описание ли ще бъде?

Гъркът сведе глава.

— Да, господарю Тисаферн. Те не го знаят, но са мъртви. Ти ги прогони в земите на кардухите, което означава успех. Поздравления, господарю.

Тисаферн се усмихна и прибра малката кама, която държеше. Последните гърци влязоха в прохода и изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували. Планината ги беше погълнала.

— Останаха ли ни още гълъби? — попита той.

Митридат кимна.

— Разбира се, господарю.

Студът се засилваше с всяка крачка, а пътеката се стесняваше и се изкачваше все по-нагоре. Хоплитите вървяха в редици с щитове в готовност и използваха копията си като тояги, докато се катереха по изпопадали камъни. Отвесните скали се извисяваха високо над тях, а върховете на планината бяха скрити в мъгли. Ксенофонт прати Хефест отзад да се оглежда за евентуален последен удар от страна на Тисаферн, но в начина, по който персиецът вдигна ръка, преди да изчезне от поглед, имаше нещо окончателно.