Кон Игълдън - Синовете на Спарта

Помисли си за шейсетте души, които бяха изгубили този ден, и се озъби във внезапен пристъп на ярост. Бяха прекалено много. Знаеше, че някои войници искат да им нареди да спрат и да се бият. Персийската гордост щеше да принуди Тисаферн да отговори и гърците можеха да избият половината му войска, преди да обърнат останалите в бягство.

Идеята беше изкушаваща, но Ксенофонт знаеше, че изходът от едно сражение никога не може да е сигурен. Ако изгубеше дори една четвърт от хоплитите, останалите щяха да са твърде малко, за да предпазват хората от обоза. Щяха да изгубят всичко. Изложи аргументите си пред водачите и те ги приеха, макар и с неохота. Той беше стратегът, който бе избран да ги командва. Докато не се провалеше, заповедите му щяха да се изпълняват безпрекословно.

Всяка сутрин в продължение на дванайсет дни потегляха, когато звездите показваха, че изгревът наближава. Изклаха животните и изядоха цялата храна, която имаха. Гладът се завърна като звяр, дебнещ сред тях.

Оставяха след себе си купчини изпражнения и това бе единственото им утешение, защото персите трябваше да минават през тях. Мръсотията стана неразделна част от похода им и ако сутрин изпразваха мехурите си на спокойствие, през деня трябваше да го правят, докато вървят. Жените страдаха най-много, но нямаше място за свенливост. Мъжете около тях отначало се извръщаха, за да могат да ги оставят поне донякъде насаме. След известно време обаче пикаенето стана нещо толкова обичайно, че никой не му обръщаше внимание.

С приближаването на планините нощите ставаха все по-студени. За тяхно изумление една нощ заваля сняг и се събудиха покрити с него и измръзнали. Започнаха сбивания заради подхвърлена дума или без никакъв повод. Гладът беше донесъл постоянен къкрещ гняв. Хората стенеха и мърмореха всяка сутрин, когато потегляха със схванати мускули. Единствено спартанците тръгваха така, сякаш можеха да продължат до края на света и обратно. Брадите им бяха пораснали дълги, а плитките им се спускаха по гърбовете над наметалата. Това обаче не им пречеше да се усмихват с напукани устни, когато изплакваха устите си с глътка вода.

Всеки ден персите се появяваха зад тях в далечината. Това означаваше, че сутринта им осигуряваше отмора, преди персите да приближат достатъчно, за да пуснат стрелите си или да хвърлят копия. Гърците очакваха тези моменти и изпитваха едва ли не облекчение, когато те настъпваха. Продължаваха упорито напред през равнината, като оставяха умиращите след себе си, а планините бавно растяха пред тях. Всяка вечер теглеха жребий за честта да бъдат в ариергарда, а онези, които оцеляваха след цял ден непрекъснати атаки, бяха прекалено уморени от страха и яростта, за да разказват за преживяното.

На осемнайсетия ден вървяха през пустошта като призраци. Ловците излизаха напред с прашки и копия, но лагерът разчиташе на оцеляването си предимно на водата. Очите на всички бяха зачервени от взирането в далечината. Планините ги измъчваха от цяла вечност и сякаш се рееха на хоризонта. Тази сутрин обаче те бяха забележимо по-близо, но и изглеждаха доста по-неприветливо. Суровите им чукари се издигаха като остриета от земята — нямаше полегати склонове, каквито бяха очаквали. Най-високите върхове бяха покрити с бели снежни мантии.

Тисаферн предприе атака в подножието на планината. От предните редици Ксенофонт виждаше първата долина — Хефест беше разузнал водещия до нея проход толкова далече, колкото се бе осмелил да навлезе. Персите очевидно нямаха намерение да ги губят от поглед, без да пролеят още гръцка кръв. Полковете зад тях също изглеждаха опърпани, след като им се беше наложило да изминат четиристотин мили след противник, който не можеха да принудят да се предаде.

Персите се построиха в дълга редица и офицерите им бяха достатъчно близо, за да се чуват призивите им. Ксенофонт даде знак на Хрисоф и спартанците минаха през карето, за да поемат ариергарда. Бяха изгубили част от мускулите, с които се гордееха преди. Брадите им бяха рошави и се бяха превърнали в жилави, подобни на диваци мъже, но си оставаха по-добри от всеки персийски полк. Самоувереността им си личеше, въпреки че вятърът от планините ги пронизваше и зъбите им тракаха, докато заставаха по местата си. Червените им наметала се развяваха пред настъпващите перси. Притиснати към планината, хората от лагера бяха отстъпили в прохода, оставяйки след себе си само хоплитите. Те оголиха бели зъби, докато изтегляха мечове и насочваха копия напред.