Кон Игълдън - Синовете на Спарта

Не след дълго равнините останаха спомен. Помагаха си един на друг да преодоляват канарите, като непрекъснато трепереха — студът ги пронизваше до кости. Ксенофонт бързо разбра, че няма да може да продължи с коня си в планините на кардухите, въздъхна и слезе от седлото. Животното му беше служило добре и му беше трудно да поиска да му донесат чук. Убиването на кон беше трудно нещо, но нуждата им беше огромна. Един коринтянин каза, че навремето бил касапин. Ксенофонт хвана повода и отказа да се извърне, когато коринтянинът замахна и стовари чука върху главата на коня, който подгъна крака и рухна на земята с изплезен език. Мъже и жени се скупчиха, сякаш можеха да вземат парче месо за себе си, като положат ръце върху коня.

— Всички назад — озъби им се Ксенофонт. — Гладът ви превръща в глупаци. Имаме още десет коня. Ще спрем тук да ядем… — Той се огледа, но наоколо нямаше почти никакви дървета и нямаше с какво да се изпече месо за гладуващото множество. — Ще носим месото, докато не намерим дърва и място, което се защитава лесно.

Обещанието му като че ли ги задоволи, макар че хората гледаха като вълци как касапинът нарязва коня.

Пътят, доколкото го имаше, се изкачваше все по-нагоре, докато не ги отведе до разклонение. В едната посока продължаваше козя пътека, която беше просто тънка бяла линия, изчезваща зад завоя. В другата имаше по-скоро свлачище, отколкото път — сивите камъни бяха покрити с мъх и сякаш нищо не беше минавало оттам през последните хиляда години. Ксенофонт излезе напред, макар че преценката му накъде да тръгнат не беше по-добра от тази на мърлявото хлапе, което от известно време вървеше до него. Въпреки това гърците очакваха решението му, затова той даде заповед без колебание. Щяха да се изкачат по свлачището, за да излязат на по-високо. След като млъкна, момчето му се усмихна с широко отворени очи.

— Как се казваш, момче?

— Адрий.

— Значи одобряваш, а, Адрий?

Детето кимна и реакцията му накара Ксенофонт да се усмихне и да разроши косата му. След известно време дойде майка му, взе го на ръце и каза:

— Извинявай. Баща му падна в битката. Продължава да го търси сред мъжете. Все се запилява нанякъде, дърпа хората за ръкавите и пита дали са го виждали. Дано не ти е досадил.

— Ни най-малко. Адрий се съгласи с мен за пътя, по който да тръгнем. Нали? Той е добро момче. — Жената примигна изненадано от отговора му, а Ксенофонт откри, че настроението му се е подобрило.

Последва час уморително катерене. Мъже и жени лазеха нагоре, като си помагаха един на друг. Някои се тътреха едва-едва, докато други скачаха от камък на камък като планински кози. През цялото време се опитваха да се оглеждат за евентуална атака, но беше просто невъзможно да държиш копието готово за действие и да се изкачваш по камъни, които се хлъзгат под краката ти. Ксенофонт погледна Хефест, когато той приближи. По измъчената му физиономия се виждаше колко му е било трудно да се раздели с конете.

— Ти ли даде заповед да убият коня ми? — попита Хефест. Въпросът му прозвуча като предизвикателство, но Ксенофонт отговори спокойно:

— Да. Конете не могат да се катерят.

Хефест го изгледа кръвнишки, но после лицето му омекна. Младежът вече нямаше нищо общо с улиците на големия град и живота там. Беше видял достатъчно, за да разбере, че Ксенофонт е взел единственото възможно решение.

— Спартанците ги колят като овце — горчиво каза той. — Тези хора нямат души.

— Спартанците не са сантиментални — отвърна Ксенофонт. — Различно е.

— Откъде знаеш по кой път да тръгнем?

— Избрах онзи, който води нагоре. Ще трябва да се изкатерим високо, за да преодолеем планините, Хефесте. Ако има проход, той ще е горе, близо до върховете.

Хефест спря задъхан и погледна надолу по склона. Всеки път, когато го правеха, се изумяваха колко път са изминали. Бързо се бяха научили да правят чести, но кратки почивки, за да не рухнат от изтощение.

Цялата пътека зад тях беше пълна с хора, които се катереха с мъка. Бяха уморени, но нямаха намерение да се предават. Ксенофонт ги погледна с гордост и Хефест видя изражението му.

— Няма да ти благодарят, нали знаеш — рече той. — Виждам как ги гледаш, все едно си им баща. Мисля, че накрая ще ти разбият сърцето.

Беше изненадващо да чуе тези думи от човек, който навремето обираше посещаващите театъра. Ксенофонт се дръпна назад и присви очи, сякаш за да огледа по-добре атинянина.

— Ти си доста свестен човек, Хефесте, макар че го прикриваш добре. Истината е, че ще сме големи късметлии, ако видим отново дома. Ако оцелеем, едва ли някой от нас ще остане същият. А и ти не очакваш достатъчно от сънародниците си. Те тепърва ще те изненадат, помни ми думата. Както изненадаха мен.