Петко Тодоров - Зидари (Драма в четири действия)

Георги.Тебе не откъснаха ли жива дъщеря от сърцето, да я влачат гивендия по света? Рада барим тука за свято място сме я дали.

Михо. Само един господ знай моята — и жалбата на майка и — за Цвята. Ама нашето пак друго.

Георги.Защо, че още жива ли е?

Михо. За мойта къща отколе умряла. — Нея силом ми я изскубнаха от ръце. — Орис! Пък Рада…

Иван.Недей се боя да доизкараш. Кажи! — Ний сами я откъснахме от младостта и, та я вградихме там!

Георги.Ами инак кръста можехме ли издигна!

Майстор Брайно (въздиша дълбоко и клати наведен глава) . Инак, инак аз смятах да го издигна…

Драган.Защо хвърли тогази сам чука?

Майстор Брайно. Хвърлих го. Тъй както ний градяхме тази черква, по-добре да я нямаше!

Драган.А, пък мене ми беше да я изкарам. То тъй всеки знай: или ще я издигна, както си аз искам, или… Какво се е мене щяло и ревняло, подире, като оставя черквата, да седна да разправям — нито някой ще ме слуша, нито аз имам време. Как-как, колко ми ръка стига, най-подир и грях за нея да се вържа на душата — нали аз ще я оставя на другите!

Майстор Брайно. Грях на душа — камък вързан на врата. И тебе ще потопи, и всичко подире ти ще повлече в провала… Нахалост жертва! — Исках аз да прихвана Рада и себе си да погреба в тая черква, ама не би…

Драган. (дига рамена) . Аз тъй смятах… С чук в ръка побелях. Видях и познах — нищо не хваща темел на този свят, ако — който го гради, не откъсне сам сърцето си за него. Ако туй ми е греха — съдете ме!

Михо. Туй го знам, уста Драгане.

Драган.Христос — да се закрепи вярата му срещу толкози царства и езици, самичък нарами кръста и си отиде!

Михо. Самичък! Нашето не излезе ли тъй?

Иван (към Драгана) . Не разбираш ли? Когато човек върви самичък, на своя глава, знай защо отива! Тойсамоволно дава жертва, дава я от сърце. Тя се хваща сама и другите дори събира и закрепява в себе си.

Драган.Не знам. Аз черквата гледах. Ей я на!

Георги.Най-подир, ако Дончо, да си изкара на Христа, е сторил нещо, крива ли е черквата за неговия грях?

Показва се Дончо: той е прилично облечен, но съвсем посърнал, мрачен и унесен в себе си. Приближава с бавни стъпки до зидарите.

Дончо.Все за мен ли разправяте! — Като ме смятате за грешен, защо ме викате пак?

Георги.Всички са градили тук, всички сагрешни! И за грешни има място в черквата.

Драган.Вървете да влезем!

Иван.Аз не пристъпвам този праг!

Стойко.Аз съм го дялал, ама не смея да го пристъпя. Какво ще да става!

Дончо.Защо ще влезя? Като се покажа, всички се извръщат да ме гледат. Където помина, шушукат подире ми.

Георги.Какво ще им сториш.

Дончо.Какво шушукат? Защо ме гледат? — Той подлъга Рада, викат, даси изкара на Христа. Зачерни името на дяда си… Ама те да ме попитат, ще им кажа, както си е. Аз не крия. Защо шушукат зад гърба ми?

Иван.Шушука мен в душата, че свят ми се вие!

Дончо.Аз ще ги накарам да не шушукат!

Иван.Преди — стоя в черква, — като задимиха свещите, всичко потъна в дима. Забравих се. Не знам насън ли — наяве ли: пред олтаря, гледам, Рада. Щура се като жива и хъ-хь: отгореи гредите ще…

Михо. Не е черква то, дето те мъчат видения и те не свърта. Дето ще можеш спокойно да си отвориш сърцето, да погледнеш бога.

Смълчават се. След малко излиза из черква старейшина.

Дядо Милко.Какво стоите отвън, майсторе? Бива ли? Защо не влезете? Нали задушница служим!

Майстор Брайно. То тъй си е, дядо Милко. Който е градил черква, да не влиза в нея.

Дончо.Не исках ли? Не радеех ли за тази черква? Ама като ще стоя на всички трън в очите…

Иван.Пък аз не вярвам в нея…

Дядо Милко.Ама как тъй? Вий се отричате първи!

Иван.Да я нямаше — по-добре!

Дядо Милко.Как по-добре! За нея ний от години мислим. Падна ни чест на наше време да се издигне — ний тряба да и носим греховете. Влезте сега. Всички елате. — Тебе пък, Дончо, ако ти е криво, иди си в къши. Постой у вас. Не ходи, недей…

Дончо (с горчива усмивка) . Искаш да ме отлъчиш?

Дядо Милко.Не ми земай приказката на криво, синко!

Дончо.Знам аз. Барим кажете ми право в очи: срам ви е да влезете с мене в черква.