Петко Тодоров - Зидари (Драма в четири действия)

Драган.Затуй пък закълни се, че верен ще бъдеш. — Ще отидеш в село и ще кажеш: — За обяд никой от нас няма да си ходи. Гозба всяка жена тук да донесе. — Ще кажеш: бързат. Подред у всички ще отидеш. Разпаши престилката и върви.

Дончо някак нерешително разпасва престилка и после изведнъж я хвърля бързо и като че ли досетен за нещо, се запъща по пътя към чучура. Зидарите се хващат пак за работа с оборени чела, като от време на време се спогледват недоверчиво един друга. Мълчание.

Иван.Знаял уста Драган. Жертвата сбира и скрепява. Всички ей как си седнаха и захванаха; хем бяха оставили вече, да си вървят…

Михо. Знае уста Драган. Като каже приказка, срещу нея не можеш и гъкна.

Стойко.Какво ще гъкнеш! Сочи ти кръста насреща…

Михо. Каквото рече, туй ще сториш.

Герги (дига безсилно рамена и въздиша) . Сторихме го… (Настрана, като че говори на себе си.) Дончо хвана пътя край чучура. Най-напред ще мине покрай дома, на мойта жена ще каже.

Михо. Щерка Цвята — цвят пролетен ми отвлякоха кърджалиите! Сега жена си пък обрекох за черква.

Драган.Карайте си работата всички. Няма какво да мислите. Оставете господ да реди.

Отново продължително мълчание.

Георги.Двайсетина години се водим — живели сме, накриво не сме се поглеждали.

Стойко.Аз сега захващам да си сещам живота.

Михо (към Драган) . Уста Драгане!

Драган.Какво, изкара ли го?

Михо. Пробих мястото. Да го дигнем.

Драган.Чакай, хайде! (Като татрузят по скелята камъка.) Герге, ела и ти!

Михо.Ще ми премлещиш пръстите, Герге — недей зяпа нататък!

Герги (плохо) . Бе стори ми се, Михо!

Драган.Какво има да ти се струва! Казах ви — всеки да гледа отпреде си!

Иван (с въздишка) . Дигаме-слагаме само на приказка. Като допре до чергата ни Михо (качва се на покрива, за да замаже камъка) . Правете що щете. Кръв на вода не става.

Всички отново се смълчават. От време на време някои се подигат, погледват крадешком и пак се хващат за работа.

Стойко.Жена ми вари боб, лански. Докато уври, по три пъти го залива. Ама като сме станали отзарана в тъмни зори — подклала го е.

Михо. Слънцето се спря. Сянката тъкмо насред.

Георги.Може веч да са тръгнали. Може да се надпреварят коя по-скоро да дойде — да покаже, че има на мъжа си страха.

Иван (тихо, като че на себе си) . Пък ние сме млади още. И на нея лудия ум не е минал. Ще скочи, първа ще дойде. Сякаш нещо ми вика — ще люшне два пъти в цедилката детето — и ще дойде.

Георги.Свят захваща да ми се вие.

Стойко (цял треперещ, подига шишето с ракия) . Ай там хе — ай сега, подир малко ще се подаде…

Георги.Ще завие край върбалака и ще се подаде. (Пресяга да вземе шишето от Стойка.) Я дай да се подкрепя!

Стойко.На!

Двама от зидарите пият от шишето.

Драган.Аз знаях! Не е шега, не е лесно… (Обръща се, дига кръста, иэправен до стената, и го подава на Миха.) Замаза ли? — Ей кръста. Калай?

Иван (вперил възторжен взор в кръста и цял треперещ от вълнение) . Кръста се дига!

Всички със светнали очи гледат кръста.

Михо (уплашено) . Иде! Една се показа!

Драган.Защо викаш? Стойте!

Всички се разместят и вперят очи нататък.

Иван (полетява от уплаха и едвам се задържа на краката си) . Мойта булка иде! Тя е! — По вървежа я познавам.

Георги.На нея прилича.

Михо. Затули се зад върбалака — пак не се знай.

Стойко (кръсти се разтреперан) . Боже, света Богородице!

Георги.Иде насам, нищо в ръце не носи.

Драган.Коя ще да е. — Качвайте се нагоре по скелята. — Аз всичко съм наредил. Да остане някой долу, да я пресрещне.

Михо. Рада — Рада, Христовата!

Иван (като че се свестява) . Рада? Ами Христе не е давал клетва! Не е обричал.

Стойко.Аз не знам. Каквото кажете.

Драган.Като не се е клел — той не е ли зидар? Какво се спряхте пак? Нея проводи бог — той знаял по-добре каква жертва да си подбере. — За туй момиче всички бяха забравили и господа, и службата си към него; за нея наши дигнаха ръка един върху други — черквата за нея щеше да отиде… господ я иска от нас — всичко да смири и прибере тук! — Качете се по-скоро! Михо, ти оттук!