Петко Тодоров - Зидари (Драма в четири действия)

Михо (минава от другата страна на покрива, клатейки глава) .

Дончо. — Ей де арнаушката му беса се показа.

Рада, запъхтяна, иде откъм чучура и като вижда зидарите спрели работата си, още по-силно се развълнува и се впуща към вратите на черквата.

РадаДе е? Къде дянахте Христа?

Но вместо ответ в същото време се изправя пред нея Дончо, пребледнял от ужас, дотърчал горе от селото. Той и препречва пътя към черквата, хващат и двамата да се борят — тя иска да влезе, Дончо прави усилия да не я пусне.

Дончо.Къде ще вървиш? Тука го няма. Аз те излъгах, да ти опитам ума. Върви си!

РадаПак ти ли ще ми препречваш пътя!

Дончо.Няма да те пусна!

РадаМахни се! Остави ме. Аз тебе не ща да те виждам вече!

Дончо.Викай каквото щеш!

РадаТи направи всичко!

Дончо.От твойта дума не ща да знам. Върви си! Аз те излъгах.

РадаЗащо ме не пущаш?

Дончо.Той не е тук! Нямаш ти работа тук!

РадаТи направи да го убият! Остави ме да го сваря жив!

Дончо.Няма да те оставя!

РадаДе ги другите? Дръжте го! Да го сваря бари жив! Той е издъхнал.

Драган (като се доближва и дръпва Дончо) . Пусни я, Дончо!

РадаДръж го! Помогнете ми. Няма ли да го сваря?

Дончо (като полита плачешком и пада) . Защо нея? Аз я излъгах…

Рада (втурва се в черквата) . Де е? Вътре ли сте го внесли?

Драган.Нататък под скелята — на сянка!

РадаДе е? Де е? Няма го?

Скелята се сгромолясва. Чува се отчаяният писък на Рада. Зидарите се кръстят и разбягват. Драган излазя от черквата, обръща се мрачен надире и се отстранява последен. След малко утихва и вътре от черква се чува тихият отчаян глас на умирающата: Христо, Хрис…

След няколко деня, вечерня на задушница. Черквата е съвсем изкарана, наоколо всичко разчистено. Нататък в дъното на черковния двор се мярка рохката пръст на два нови гроба, върху които мъждеят кандила. Вечерният здрач прибулва селото по хълма.

Пред отворените черковни врати стои попът, сгърнал ръце, и клисарят — и двамата след малко влазят в черква. Първа се показва една стара жена с ручка и шишенце вино. Тя прикадява над гробовете, полива ги с вино и влазя в черква. Двама селяни със старейшина се показват откъм село. Дядо Милко, малко посърнал, косата му поселяла и вече захванал да се подпира на тоягата си.

Дядо Милко (с видимо усилие да не падне в общото униние; щом се показва отгоре, стъписва се и пак бавно тръгва към черква) . Я, виж! Един човек се немярва в черковния двор!

По-младият селянин.Само Деяновата майка. Дошла да прикади на сина си на гроба — и влезе в черква.

Дядо Милко. Пък откога е клепало клепалото! Сякаш всички чакат да тръгна да ги калесвам.

По-старият селянин.Не им тегли сърце насам.

Дядо Милко.Докато ги докарам в слога да я изкараме, побелях. В четирисет дена с четирисет години се състарих. За освещението едвам събрах тогоз-оногоз — да има колкото владиката пред кого да служи. Сега зидарите се кумят на една страна, момците на друга — по тях сякаш слана е попарила цялото село. (Дига глава и показва към чучура.) Там какво са се сбрали, до върбите.

По-младият селянин.Момците. — Кой ги знай.

Дядо Милко.Я иди ги повикай. — Казах и на майстора, и на уста Драгана да доведат всички зидари.

По-младият селянин отива, старейшина и другият селянин се спират малко пред черквата.

Дядо Милко.На какво прилича туй? Уж всеки тръгнал към черква, пък се потрива. И като се срещнат двама, стъписват се настрана и шушукат.

По-старият селянин. (замислен, въздиша) . Шушукат и един други не смеят да се погледнат в очите.

Дядо Милко.Всеки се дърпа настрана. Като че до вчера не е чакал заедно с тебе и той — да се издигне този кръст над черквата.

Откъм село от време на време иде някой старец или жена и влиза в черква. Две средня пора жени като че не се решават да влязат, погледват ту към черквата, ту към дяда Милка.

Едната жена.Дядо Милко, да влезнем ли?

Дядо Милко (като се извръща учудено) . Да влезете ли! Че туй какво е! Защо няма да влезете?

Другата жена.Ами като гледаме и ти ги, дядо Димо сте се спрели пред вратата, рекохме…