Петко Тодоров - Зидари (Драма в четири действия)

Дядо Милко.Тук е дом божи — всеки може в него да търси за душата си подслона. Няма какво да питате и да се спирате.

И двете жени влязват в черква.

По-старият селянин.Като гледат как гузно всеки иде, и тях ги е страх.

Късо мълчание. По пътя се показва нестройната дружина на момците, с по-младия селянин. Четвъртият момък куца с тояга.

Дядо Милко.Какво се клати тъй и вашата дружина като гемия без хава?

Третият момък.Тъй си е тя нашата, българската, дядо Милко. Да се доберем до нещо — през огън и вода ще минем. Като се доберем, скръстим ръце: олеле, що сторихме? — Цял живот, да има колай българина на брата си да земе душата — кога да умира, като наведе глава, сякаш го притискат греховете на цял свят!

Четвърти момък.Аз туй казвам: който им грехове, нека мисли за тях. Не ми трябат мене чужди грехове. Аз едни крака имах, оставих ги там за черква и дигнах кокили. Сега бог да прости и вечна памят за другарите си ще кажа в нея и туйто.

Дядо Милко.Умрелите да поменем, живите — да се видим и да се укрепим в нея. Защо не вървите?

Втори момък. Ний възчаквахме Христа. Проводихме да дойде и той. Да се не дели дружината.

Дядо Милко.Аз казах и на уста Драгана да го доведе. Билото било. Тук в черква ще се примирим и забравим ежби.

Първи момъкНяма да дойде Христо и ний да го викаме, и уста Драган. Той е казал веднъж…

Дядо Милко.Защо няма да дойде?

Втори момък (гузно) . Не знам…

Първи момък. Не ще. Откак се е върнал, с никого не рачи да се среща. Вчера отидох у лелини му, закачих го. Да не сляза, вика, надолу към черквата! Оставете ме!

Дядо Милко.Като не ще — за един човек ли ще оставим да пустее черквата Елате вий…

Втори момък. Той главатар ни е бил: как ще влезем тука, помен да служим без него?

Дядо МилкоАми като се тегли настрана и той като майстор Брайна — за него ли черквата ще оставите?

По-старият селянин.Ех, момчета, само Христо ли, само майстора ли… Колко главатари, полагали всичко за едно дело, теглили са се настрана — отдалеч да гледат на него.

Втори момък. Христа ний не можем да оставим. Без него тази черква пак със земята равна щеше да стане.

Дядо МилкоХристо, майстор Брайно — който ще да е. Клепалото клепе с един език за всички. Всякого вика. Тук е черква. Който ще — за чест да доде в нея да се изправи; който пък жалба има, нека я в нея изплаче. Като се съберем вътре, има на какво да се порадваме, какво да спомним, да се утешим. Тя не е издигната само за бабички или де да има старите плешив лоб да склонят.

По-старият селянин.Ама, виж, и старци, и бабички — и те не идат.

Дядо МилкоБа, няма да оставя аз тъй! И ние ще влезем — ей и зидарите идат отгоре. Когато сме пристойвали за тази черква, нагоре-надолу сме тичали, туй ни е било в ума — да я издигнем и тя да сбере всички, в един дух и една вяра.

Тръгва излеко, след него и другите влизат в черква. Отгоре се задават зидарите, празнично облечени, и отдалеч се чуват разговорите им.

Иван.Не мога да вляза там!

Майстор Брайно. Върви на ред. Иска ни дядо Милко в черква — ще отидем веднъж, пак…

ДраганАма ний издигнахме тази черква! Бива ли ний да се дърпаме от нея? И да има за какво бари. Стойко голям грях си вързахме на душата с нея — голям грях.

Драган.Какъв грях?

Георги.А бе остави го. Бъбри и той — като пиян днес.

Стойко.Кам да можах да се напия! — Като рече дядо Милко да ни дава пая, макар че викахте да го не земаме, аз го зех. Една бъчва с ракия, казах на жената, ще купя, да пия, до като ми олекне! Седнах в зимника — изгоря ми гърлото от пиене — ама пак туй на сърце не се стопи. Ритнах бъчвата и вече не ми се туря капка в уста!

ГергиЕх, то тебе… Ами Иван? По-напред той най-много се запъва, сега пък се дърпа — Че какво има? Така зид градихме не какъв да е. Жените си бяхме обрек ли.

Михо. Ама не вградихме наша жена!

Иван.Едно момиче излъгано, погнало се да дири изгорника си. — Дончо се боричкаше с нея, пък уста Драган го дърпа, и вий…

Георги.Че нали оброк бяхме дали! Ако не бете Рада, твойта жена щеше да отиде!

Иван.Защо беше този оброк, защо беше всичко туй!

Драган.Защо!

Георги.Да закрепим темеля.

Михо. Закрепихме го с жива душа…