Уин Уенджър - Факторът Айнщайн

И така, когато някое прегладняло шимпанзе се озове пред дупка със сочни, но недостижими термити, неговият лимбичен ум може да го изненада с неочаквана „проява на интелигентност“, за да му помогне да стигне до храната си. Но ако някой леопард го нападне изневиделица, лимбичният ум на шимпанзето ще „включи“ много по-първичните рефлекси на „бий се или бягай“, които изобщо не изискват никаква интелигентност.

Човешките същества са склонни да смятат първичните инстинкти и нагони по начало за по-коварни и по-жестоки, отколкото са „по-висшите“ ни способности за разумна преценка, за състрадание и саможертва. В действителност обаче, и тези наши по-висши способности също са подчинени на S.A.P.E., тоест на системата за самосъхранение и съхранение на видовете.

Айнщайн отбелязва веднъж, че нравствеността допринася за оцеляването на видовете, като посочва за пример добродетелта да се говори истината. „Лъженето разрушава доверието по отношение на твърденията не само на лъжеца, но и на всички останали — пише той. — А без доверие е невъзможно, или поне става много трудно, да бъде постигнато сътрудничество между хората в човешкото общество. Но пък такова сътрудничество е жизнено необходимо, за да бъде човешкият живот изобщо възможен и поносим“.

В името на съхраняването на вида много от живите същества с готовност жертват собствения си живот. Пъстървата самоотвержено плува срещу течението на реката, за да хвърли хайвера си при изворите й и така отправя смело предизвикателство към гладните бързолапи мечки, само за да умре от изтощение малко след чифтосването. За да защитят малките си пиленца, майките птички дръзко се хвърлят да кълват промъкващи се към гнездото хищници, многократно по-големи от тях самите. Пчелите работнички жилят, за да защитят кошера си, въпреки че когато се откъсне от тялото им, жилото изтръгва вътрешностите им и те умират.

Великодушието, състраданието, предаността към дълга, саможертвата и безкористната любов са познати и на животинския свят. И никак не е случайно това, че всички тези изтънчени емоции се пораждат във все същата лимбична система, която ни подтиква да се храним, да се съвкупляваме и при необходимост — да убиваме. Човешкият инстинкт за групово оцеляване е могъща сила, която ни кара да гледаме отвъд тесния си личен интерес.

„Във всички епохи — е казал Уилям Джеймс, — се е смятало, че онзи човек, чиято решимост е била насочена към постигане на най-далечни цели, е притежавал най-висока интелигентност.“

Наистина далечни са били целите на праисторическата риба, която е дръзнала да излезе от удобната си водна стихия на твърдата земя и така е станала земноводно животно. Далечни са били целите и на първата протоптица, която е разперила полуоформените си криле и се е хвърлила от върха на някоя пропаст по течението на вятъра. Откакто свят светува, гениите — хора, пък и всички други същества — са били авангард на еволюцията, гледали са в перспектива и са постъпвали по един или друг начин не водени от лични цели и интереси, а от подсъзнателния си лимбичен стремеж да допринесат за напредъка на вида.

Чарлз Дарвин бил убеден, че видовете еволюират единствено посредством „естествения подбор“ — тоест, чрез оцеляването на най-годния. Но днес повечето генетици признават, че за еволюцията допринасят и ред други сили и фактори. В съвременното общество напредналата медицина и развитата система за социални грижи закрилят повечето хора от мрачните последици на естествения подбор. И въпреки това еволюцията продължава неотклонно.

Днес например вече се раждат все повече и повече хора без трети кътник, особено сред ескимосите и европейците. Раждат се все повече хора с три корена на първия кътник, а не с обичайните два. Подобни странни промени привидно не оказват влияние върху въпроса кой ще живее и кой ще умре, но постепенно се натрупват, развиват се бавно и неотклонно, сякаш следвайки някакъв заложен в човешкия вид генетичен часовник.

Когато през деветнайсети век се полага началото на модерните състезания по лека атлетика, всички били убедени, че за което и да било човешко същество е физически невъзможно да пробяга километър и половина за четири минути. Десетилетие след десетилетие, най-добрите бегачи на света непрекъснато се опитвали и все не успявали да достигнат този крайъгълен камък на бягането по писта. Но ето че на 6 май 1954 година Роджър Банистър удивил света, като пробягал прословутия километър и половина за 3 минути и 59,4 секунди. От този момент насетне четирите минути се превърнали в рутинна практика.