Уин Уенджър - Факторът Айнщайн

До този момент възприемахме левия ум почти като противник на нашата гениалност — Заглушител, който трябва да бъде заобикалян и надхитряван. Но пък гений, който не е в състояние да облече откритията си в думи (или в един по-широк смисъл на понятието „слово“ — в математически или други подредени и ясно разбираеми изразни форми), всъщност едва ли би могъл наистина да сътвори каквото и да било. Неговата гениалност е безполезна за останалите хора, тъй като не може да бъде споделена с тях.

Нека си представим дейността на мозъка като ходене на два крака. И съответно, творческият десен ум и критичният ляв ум са двата крака на нашия мозък. Ако не се движат и двата ни крака, просто няма начин да стигнем където и да било. Но пък те не могат да го правят ефективно, ако се опитват да се движат едновременно. За да постигнат синхрон в движението, когато единият прави крачка напред, другият остава неподвижен и го изчаква, а после на свой ред прави крачка напред и така двата „крака“ на нашия ум, левият и десният, се редуват непрестанно.

Алекс Озбърн, създателят на метода „Гимнастика на ума“, изказва същите идеи, но ги онагледява, като дава за пример шофирането. „Не можем стигна особено далеч — казва той, — ако единствената ни стратегия при шофиране е непрекъснато да натискаме спирачката. Но пък я си представете какво би станало, ако умеехме да използваме само педала за газта!“ За да напредваме успешно, трябва непрекъснато да редуваме процесите на творчество и на анализ, тоест нашите десен и ляв ум.

Сигурно мнозина от читателите на тази книга в началото й са приличали на човек, който се придвижва със ситни, предпазливи крачки. Но ако междувременно сте упражнявали редовно отприщването на образния си поток, сега вече навярно правите доста по-широки и уверени крачки — но само с десния си крак! Не бързайте! Докато не постигнете синхрон между движенията на двата крака (тоест между работата на десния и на левия си ум), все още е наложително да се движите със ситни, макар и вече по-уверени стъпки.

Икономистът от осемнайсети век Давид Рикардо е дал великолепен израз на този принцип в своя прочут „Закон за променливите пропорции“, по-масово известен като „закон за намаляващата възвръщаемост“. Според него, колкото по-настойчиви усилия полагаме да увеличим продукцията, толкова по-малки ще са печалбите ни. Това е така, защото обикновено старанията ни да постигнем подобрение са едностранчиви. Можем да увеличим двойно работниците във фабриката примерно, но да пропуснем да сменим именно онази неефективно работеща машина, през която трябва да минат всички части, преди да бъдат сглобени на поточната линия. И ето че пред тази единствена машина частите се трупат и трупат, камарата им се издига едва ли не до тавана. Колкото и работници да наемате, няма да успеете да преодолеете „задръстването“. Трябва да купите повече машини.

Именно това е „Принципът на задръстването“, странично следствие от закона на Рикардо. Когато подобренията в един сектор предизвикат задръстване, единственият начин да го преодолеете е като направите подобрения в някой друг, свързан с него сектор. Точно по същия начин отприщването на образния поток и усвоените и усъвършенствани чрез него умения на десния ум ще ви отведат единствено до първото ви голямо „задръстване“. За да го преодолеете и да продължите напред към по-високото ниво на истинската гениалност, трябва да направите съответни подобрения и по отношение на левия си ум.

За съжаление, в училище повечето от нас се научават да заглушават ефективно естествената си любов към думите и към числата. В резултат на това малцина възрастни американци владеят задоволително уменията, свързани с трите основни метапознания — четенето, писането и смятането. Упражнявано само по себе си отприщването на образния поток няма да ни помогне да преодолеем това задръстване. За целта трябва да развием и левия си ум.

Според наблюденията на Мария Монтесори — за чийто забележителен метод говорихме в Тринайсета глава — децата подхождат към доброволно избраните от тях игри и дейности толкова сериозно и с такава зряла съсредоточеност и вглъбеност, на които би могъл само да позавиди всеки учен или мислител. Неизменно се доказва, че онези деца, които — като младият Алберт Айнщайн например — се превърнат впоследствие във всепризнати майстори на трите основни метапознания (четенето, писането и смятането), са именно онези малцина късметлии сред нас, свикнали от най-ранна детска възраст да възприемат упражняването на присъщите на левия ум умения като форма на приятна и забавна игра .