Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Но още преди да излязат с тази оферта, маорите атакували по целия фронт. През следващите няколко дни те избили стотици мориори, после сготвили и изяли повечето трупове, а всички останали поробили. През следващите няколко години успели да избият и повечето роби, водейки се най-вече от собствените си прищевки. След време един от оцелелите мориори си спомня следното: „[Маорите] взеха да ни избиват като овце… От ужас побягнахме в храсталаците, криехме се в дупки под земята и къде ли още не, само и само да се скрием от враговете си. Но те ни намираха навсякъде и ни избиваха, без да подбират мъже, жени, деца…“ Ето как обяснява случилото се и един от маорските завоеватели: „Ние влязохме във владение на тези земи (…) съгласно нашите обичаи и затова изловихме всички хора. Никой не се отърва. Едни се опитаха да избягат и затова ги убихме, после убихме и другите. Е, какво толкова е станало? Ами такива са ни обичаите.“

Този брутален завършек на сблъсъка между мориори и маори е бил лесно предвидим. Първите са били една малка и изолирана общност на ловци и събирачи, които са разполагали само с най-прости технологии и оръжия, нямали са никакъв боен опит, както и изявени лидери или организация. Затова пък маорските нашественици (от Северния остров на Нова Зеландия) са идвали от гъсто населени земеделски региони, където са бушували нескончаеми кървави войни и са боравели с далеч по-усъвършенствани технологии и оръжия под ръководството на изявени лидери. Естествено, когато тези две толкова различни групи са влезли най-накрая в контакт, именно маорите са изклали мориорите, а не обратното.

Трагедията на мориорите напомня много други такива трагедии в модерния и древния свят, в които по-многобройните и по-добре екипираните са се изправяли срещу по-малобройни и по-зле екипирани противници. Онова, което придава особено горчив привкус на сблъсъка между мориорите и маорите, е техният общ корен, от който двете групи са се били разделили преди по-малко от хилядолетие. И двата народа са полинезийски. Съвременните маори са потомци на онези полинезийски земеделци, които са колонизирали Нова Зеландия около 1000 г. сл.Хр. Скоро след това една група от тях на свой ред са колонизирали Чатъмските острови, за да станат… мориори. През столетията след раздялата си двете групи са еволюирали в противоположни посоки, като маорите от Северния остров са развили по-сложна обществена система, а чатъмските колонисти се задоволили с възможно най-семплата технология и политическа организация. На практика мориорите се върнали в развитието си и станали отново ловци-събирачи, докато сродните им маори се захванали по-интензивно със земеделие.

Именно този противоположен ход на еволюцията е предопределил и изхода от евентуалния сблъсък помежду им. А ако успеем да разберем причините за диспропорционалното развитие на тези две островни общества, ние ще можем да си изградим и модел за разбирането на един много по-мащабен проблем — за различното развитие на отделните континенти.

Историята на мориорите и маорите представлява един кратък и не особено мащабен естествен експеримент, целящ да провери начина, по който околната среда въздейства на човешките общества. Но преди да изчетете някоя дебела книга за влиянието на екологичните фактори в глобален мащаб — примерно върху всички човешки общества през последните тринайсет хилядолетия, — вие може би ще поискате да се уверите в този ефект чрез някои не толкова мащабни тестове. Ако сте лабораторен учен, изучаващ плъховете, можете да направите следното: да вземете колония плъхове и да ги разделите на групи в различни клетки (със съвършено различна околна среда), а след известно време да се върнете и да видите какво става с техните потомства. Разбира се, такива целенасочени експерименти не може, а и не бива да се провеждат с хора. Затова учените търсят аналогични ситуации в миналото (т.нар. „естествени експерименти“), при които нещо подобно се е случило с отделни човешки общества.

Такъв експеримент се е получил при заселването на Полинезия. Във водите на Тихия океан след Нова Гвинея и Меланезия са разхвърляни хиляди острови, доста различаващи се по площ, изолираност, надморско равнище, климат, продуктивност, както и по геологични и биологични ресурси (Фиг. 2.1). През по-голямата част от човешката история тези острови са оставали извън полезрението на мореплавателите. Някъде около 1200 г. пр.Хр. една група хора от разположения на север от Нова Гвинея архипелаг Бисмарк, вече познаващи земеделието, риболова и мореплаването, са успели най-накрая да достигнат някои от тези острови. През следващите столетия техните потомци са усвоили буквално всяка обитаема ивица суша в Тихия океан. Към 500 г. сл.Хр. процесът в общи линии вече е бил приключил, а последните няколко острови са били заселени непосредствено след 1000 г. сл.Хр.