Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

След този кратък преглед на полинезийското разнообразие нека сега видим как то се е отразило на местните общества. Най-добре да започнем с поминъка, тъй като тази социална дейност на свой ред влияе и на всички останали.

Поминъкът на полинезийците е зависел от различни комбинации от риболов, събиране на диви плодове, морски мекотели и раковидни, лов на сухоземни и морски птици плюс производство на храни. Поне в началото на повечето острови е имало в изобилие и големи бягащи птици, еволюирали в отсъствието на човека, чиито най-известни представители са новозеландската моа и хавайската дива гъска. Макар и важен хранителен ресурс за първите колонисти, особено на Южния новозеландски остров, повечето от тези птици бързо са били изтребени повсеместно, защото са били и прекалено лесна плячка. Също така бързо е намалял и броят на гнездящите морски птици, но на някои острови те са продължили да бъдат важен източник на храна. В повечето случаи морските ресурси са били изобилни, но не и на Великденския остров, Питкерн и Маркизите, в резултат на което поминъкът на местните жители е зависел най-вече от храните, които те сами са произвеждали.

Предците на днешните полинезийци са довели със себе си и някои домашни животни (свинята, кокошката и кучето), но така и не са опитомили никое от местните. На много острови са се съхранили и трите вида, но на по-изолираните поне един от тях е липсвал, най-вероятно защото част от живия товар е измирал още на канутата по време на дългите океански преходи, а след това е нямало откъде да се възстановят загубите. Ето защо изолираната Нова Зеландия е била принудена да се задоволи само с кучета, а Великденският остров и Тикопия — с кокошки. Колонистите на Великденския обаче не са имали достъп до коралови рифове или богати на риба плитководни басейни, а и почти веднага са избили местните птици, затова скоро са се преориентирали към сковаването на курници и интензивното птицевъдство.

Разбира се, тези животни едва ли са решавали проблема с изхранването — по разбираеми причини те не са можели да осигуряват редовно нужното количество съестни продукти. Затова и производството на храни в Полинезия е зависело главно от земеделието, а то е било невъзможно в субантарктическата зона, защото всички тогавашни полинезийски културни растения били тропически, да не говорим, че за първи път са били усвоени извън границите на Полинезия и впоследствие пренесени в нея. По същата причина заселниците на Чатъм и най-южните студени зони на Нова Зеландия са били принудени да изоставят земеделието, развивано в продължение на хилядолетия от техните предци, и са се превърнали отново в ловци-събирачи.

Жителите на останалите острови са практикували земеделие, базирано на неполивни култури от рода на таро, ям и батати, поливни (отново таро) и дървесни (хлебно дърво, банани и кокосови палми). Продуктивността и относителното значение на тези посеви доста са варирали на различните острови в зависимост от естествената среда. Гъстотата на населението е била най-ниска на Хендерсън, Ренел и атолите поради бедните им почви и ограничени водни ресурси. Но тя е била ниска и в умерените зони на Нова Зеландия, където е било прекалено хладно за някои типично полинезийски посеви. Тогавашните новозеландци, както и жителите на някои други острови, са практикували неинтензивно мобилно земеделие — разчиствали са нови участъци чрез изсичане и опожаряване на растителността, а след изтощаването на обработваемите земи са се местели на други.

Другите острови са имали богата почва, но не са били достатъчно високи, за да се появят постоянни водни потоци, а впоследствие и напоителни системи. Местните жители са развили интензивно неполивно земеделие, което пък е изисквало огромен труд, свързан с изграждането на тераси, насипването на слама около разсадите, редуването на посевите, намаляването или елиминирането на необработваемите площи и поддържането на дървесни плантации. Този тип земеделие е било особено продуктивно на Великденския остров, малката Анута и плоската Тонга, където хората са обработвали почти всяка педя земя.

Най-продуктивният земеделски отрасъл е било отглеждането на таро на изкуствено напоявани ниви. Това е важало с особено сила за Тонга, която е била гъсто населена, но пък е сравнително ниска и затова няма реки. Поливното земеделие е достигнало своя връх на най-западните хавайски острови (Кауай, Оаху и Молокай), които са достатъчно високи и влажни, за да имат и постоянни водни потоци, което предполага и достатъчно население, което би могло да се заеме с изкопаването и поддържането на напоителни канали. С течение на времето тези хавайски „изкопчии“ са създали сложни иригационни системи, осигуряващи до 24 тона вода на акър, което си остава ненадминат рекорд за цяла Полинезия. На свой ред високите добиви на таро са способствали развитието на интензивно свиневъдство. Хаваите са заемали уникално място в Полинезия и заради изкуствените си водоеми, в които е била развъждана млечна риба и барбун.