Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Всичко това е ставало в продължение на хилядолетия не някъде другаде, а на отсрещния бряг на протока Цушима и в Източен Китай, така че е най-малкото странно, че през V в. пр.Хр. Япония все още е била населявана от ловци-събирачи, не познаващи писмеността и боравещи с каменни сечива. През цялата човешка история централизираните държави с железни оръжия и армии, издържани от труда на гъсти земеделски популации, рано или късно са помитали разпилените общности на ловци-събирачи с каменни сечива. Как тогава джомонска Япония е оцеляла толкова дълго?

За да си обясним този парадокс, трябва да отчетем и това, че през същия този V в. пр.Хр. географската граница Цушима е разделяла не благоденстващи земеделци от мизерстващи ловци-събирачи, а по-скоро мизерстващи земеделци от благоденстващи ловци-събирачи. На практика Китай и джомонска Япония не са имали пряка връзка. Просто търговските контакти на джомонците (колкото и оскъдни и да са били) са включвали не Китай, а Корея. Оризът е бил култивиран сравнително рано в Китай, но доста бавно се е разпространил и на север, към доста по-хладната Корея, защото е трябвало да се създават нови, студоустойчиви сортове. И тъй като първите оризари в Корея са били принудени да използват безиригационни методи, тяхната реколта не е била особено впечатляваща. Затова и ранното корейско земеделие не е изглеждало кой знае колко интригуващо в сравнение с лова и събирачеството, с които са се препитавали техните японски съседи. Явно джомонците не са били особено мотивирани да усвояват корейския опит, макар да са били запознати с него, а и мизерията, в която са тънели корейските земеделци, едва ли е можела да ги подтикне към такава радикална стъпка. Но както сами ще видим, в един момент ситуацията коренно се е променила…

Вече споменах, че появата на грънчарството в Кюшю преди 12 700 години и последвалият я демографски взрив са били първата от двете най-важни промени в японската история. Другата промяна, предизвикала втори демографски взрив, е започнала към V в. пр.Хр. с пристигането на един нов поминък (и народ?) от Южна Корея. Този втори преход поставя особено остро и въпроса за самите японци — да, кои всъщност са те? И дали този преход не бележи и края на джомонската култура, изместена от новодошлите имигранти от Корея, които са и предци на съвременните японци? Или пък чисто и просто означава, че дотогавашните обитатели на Япония са продължили да си живеят там, но са научили и някои полезни нови трикове?

Въпросният нов начин на живот се е появил за първи път на северните брегове на най-южния японски остров Кюшю, който е разположен и най-близо до Южна Корея. Най-важните нови елементи са първите метални сечива в цяла Япония (изработени от желязо) и първите безспорни следи от същинско земеделие. И това земеделие се е появило под формата на оризища с всичките им напоителни канали, вади, бари и прочее, които ни разкриват археологическите разкопки. Археолозите са нарекли тази култура яйойска — от Яйой, един квартал на Токио, където за първи път е намерена характерната за нея керамика. Яйойските керамични съдове доста напомнят по форма тези, които по същото време са били извайвани и в Южна Корея. Сред многобройните други елементи на тази култура — безспорно корейски и дотогава непознати в Япония — са бронзовите изделия (особено звънчетата), тъкачеството, стъклените мъниста, надземните хамбари за ориз, обичаят да се погребват останките на мъртвите в делви, както и типично корейските сечива и къщи.

Оризът безспорно е доминирал в яйойското земеделие, но наред с него са били отглеждани още двайсет и седем вида посеви. По това време вече със сигурност са били отглеждани и свине. Яйойските фермери са практикували сезонна сеитба — през лятото са напоявали оризищата с помощта на канали и вади, а след като са прибирали реколтата, са ги отводнявали, за да засеят на тях просо, ечемик и пшеница. Едва ли трябва да ни изненадва фактът, че тази свръхпродуктивна агросистема е предизвикала истински демографски взрив на Кюшю, където археолозите откриват много по-често яйойски, отколкото джомонски поселища, макар и джомонският период да е траял 14 пъти по-дълго.

Буквално за нула време това яйойско земеделие се е пренесло от остров Кюшю на съседните Шикоку и Хоншю, за да достигне след двеста години района на днешно Токио, а след още един век и най-северния край на Хоншю, отстоящ на цели хиляда мили от най-ранните яйойски поселища в Кюшю. И в тези най-ранни поселища се откриват грънци, изпълнени и в новия яйойски, и в стария джомонски стил, но последните са отпаднали, след като яйойската култура и керамика са обхванали и Хоншю. Само че не всички джомонски елементи са изчезнали безвъзвратно. Яйойските земеделци са продължили да използват някои от джомонските каменни сечива, които в Корея и Китай вече са били окончателно изместени от металните. Някои от домовете им са били построени в корейски, други в джомонски стил. Например, когато яйойската култура се е разпространила на север от днешно Токио, където климатът не е толкова подходящ за отглеждане на ориз, а и е имало по-гъсти джомонски популации, се е появила и една нова, „хибридна“ култура, съчетаваща яйойски и джомонски елементи. По-специално рибарските куки вече са били изработвани не от кост, а от метал, но пък са запазвали старата си форма, а в керамиката са били въведени нови технологии (като грънчарското колело), но са продължили да декорират съдовете по стария начин — с връв. След като са се заселили за кратко на студения северен бряг на Хоншю, яйойските земеделци са напускали този негостоприемен край, най-вероятно защото работата на оризищата не е била особено приемлива алтернатива на типично джомонския ловно-събирачески бит. През следващите две хилядолетия северният бряг на Хоншю е служел като демаркационна линия, разделяща Япония от „варварския“ свят — отвъд нея е останал и днешният най-северен японски остров, Хокайдо, населен само от айнски ловци, който дори не е бил смятан за част от японската културна общност до анексирането му през XIX в.