Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Всички тези изводи се основават на археологически свидетелства, но ние разполагаме и с още един метод, за да датираме появата на домашни растения и животни — като сравняваме съответните думи в съвременните езици. Съпоставката на тези названия в днешните южнонигерийски езици (спадащи към нигеро-конгоанското семейство) показва, че те могат да бъдат класирани в три групи. В първата попадат названията на някои точно определени насаждения, които звучат много сходно във всички южнонигерийски езици. Това са западноафриканският ямс, маслодайната палма и ко̀лата — все растения, за които знаем от ботаниката и от някои други науки, че са били част от флората на Западна Африка и за първи път са били култивирани именно там.

След това идват насажденията, чиито названия съвпадат само в рамките на една малка подгрупа на южнонигерийските езици. Това пък са земеделски култури, за които се смята, че са от индонезийски произход — например бананите и азиатският ямс. Очевидно те са стигнали до Южна Нигерия едва когато местните езици са започнали да се разделят на подгрупи, всяка от които е изковала свое название за новите растения и то е било наследено само от онези съвременни езици, попадащи в нейните рамки.

В третата група са названията, свързани не с конкретни езикови групи, а с търговските маршрути. Става дума за културни растения от Новия свят като царевицата и фъстъците, за които знаем, че са въведени в Африка след началото на редовния презокеански трафик (1492 г.) и разпространили се по местните търговски пътища, често запазвайки своите португалски или други чуждоезични имена.

Ето защо, дори и да не разполагаме с нужните ни ботанически и археологически данни, ние също можем да докажем — този път с помощта на езикознанието, — че на този континент най-напред са били култивирани някои местни западноафрикански растения, после са дошли индонезийските насаждения, а накрая и тези, донесени тук от европейците. Историкът от Калифорнийския университет Кристофър Ерет също прибягва до лингвистиката, за да определи последователността, в която отделните земеделски култури са били усвоявани от представителите на различни езикови семейства. С помощта на един по-специфичен метод — глотохронология , базиращ се на темпото, с което названията на земеделските култури са се променяли през историческата епоха — учените, работещи в сферата на сравнителното езикознание, също могат да дадат своя принос в историята на земеделието, защото могат да изчислят кога са били култивирани (или са били донесени от другаде) самите насаждения.

Ако съчетаем по-преките, археологически свидетелства с по-косвените от сферата на езикознанието, ще стигнем и до извода, че хората, които са култивирали соргото и просото в Сахара преди няколко хилядолетия, са говорели на същия праезик, от който са произлезли днешните нилото-сахарски езици. По тази логика и хората, култивирали за първи път съобразените с по-влажен климат насаждения в Западна Африка, би следвало да са говорели на праезика, от който са произлезли днешните нигеро-конгоански езици. И накрая, представителите на най-древните афроазиатски езици в Етиопия най-вероятно са култивирали някои местни растения и със сигурност първи в цяла Северна Африка са въвели земеделските култури от Плодородния полумесец.

Ето как данните, извлечени от названията на растенията в съвременните африкански езици, ни дават основание да предположим, че преди хилядолетия в Африка са били говорени поне три основни „праезика“: нилото-сахарски, нигеро-конгоански и афроазиатски. Имаме достатъчно основания да предположим, че е съществувал и някакъв койсански „праезик“ — отново с помощта на езикови данни, макар и не названия на насаждения, тъй като, както вече знаем, предците на днешните койсани не са успели да култивират нито едно растение. Поне едно е сигурно: Африка, в която днес се говорят 1500 езици и наречия, е достатъчно голяма, за да е приютявала навремето и много повече от тези четири хипотетични „праезика“. Но по някакви причини останалите са изчезнали — било защото хората, които са говорели на тях, са забравили „майчиния“ си език (като пигмеите), било защото самите тези хора са изчезнали от лика на земята…

Оцеляването на тези четири африкански семейства (в които не влиза един сравнително отскоро появил се австронезийски език, малгашкият, говорен само в Мадагаскар) едва ли се дължи на факта, че са били по-ефикасни средства за комуникация. Тук по-скоро става дума за поредния каприз на историята — просто предците на тези, които днес говорят на нилото-сахарски, нигеро-конгоански и афроазиатски езици, са били случили с местожителство, за да се сдобият своевременно с домашни растения и животни, а това пък им е позволило да увеличат многократно броя си и впоследствие да изместят „другоезичните“ или да им наложат собствените си езици. Малкото останали днес койсани са оцелели главно поради своята изолираност в по-безводните области на Южна Африка, които не са били подходящи за земеделие от бантуски тип.