Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Колкото до това — как бантусите са успели да изместят тези северни койсани — археологическите и езиковедските данни показват, че експанзията на древните бантуски „фермери“ от саваните във вътрешността на Западна Африка към по-влажните джунгли по крайбрежието вероятно е започнала още през 3000 г. пр.Хр. (вж. Фигура 19.4). Термините, с които и сега изобилстват всички техни езици показват, че бантусите още тогава са имали домашен добитък и някои пригодени към по-влажен климат насаждения от рода на ямс, но не са разполагали с метални сечива и затова са поставяли по-голямо ударение на риболова, лова и събирачеството. Те дори са се лишили от добитък покрай болестите, пренасяни от мухата цеце в джунглите. При разселването си в басейна на река Конго са разчиствали площи за овощни градини и са се увеличавали на брой, вследствие на което са започнали да асимилират пигмейските ловци-събирачи или да ги изтласкват в по-непроходимите участъци на екваториалните джунгли.

Някъде след 1000 г. пр.Хр. бантусите са пресекли източната граница на тези джунгли и са навлезли в откритите площи на Напуканата долина (Rift valley) и района на Големите езера. Тук те са се натъкнали на поредното „врящо гърне“ (или „топилня“) в лицето на афроазиатските и нилото-сахарски фермери и скотовъдци, отглеждащи сорго, просо и добитък в по-сухите области, наред с койсанските ловци-събирачи. Благодарение на своите насаждения, пригодени към по-влажен климат, които са донесли от западноафриканската си родина, бантусите са имали възможност да създават стопанства в онези области на Източна Африка, които са се оказали неподходящи за предишните им обитатели. През последните векове преди Христа предните постове на бантусите вече са достигнали и океанското крайбрежие.

В Източна Африка бантусите са започнали да усвояват просото и соргото (заедно с нилотските названия на тези растения), както и да се сдобиват отново с добитък от своите нилото-сахарски и афроазиатски съседи. Но те са се сдобили и с желязото, чиято обработка вече е била започнала в зоната Сахел. Все още не е ясно как този процес е бил пренесен скоро след 1000 г. пр.Хр. и в субсахарска Африка. Тази ранна дата е подозрително близка до датите на поява на някои близкоизточни техники за обработка на желязо в Картаген, който пък е на средиземноморския бряг. Горното дава основания на историците да приемат, че знанията в сферата на ранната металургия са проникнали в субсахарска Африка от север. От друга страна, обработката на мед е била позната в Западна Сахара и Сахел още през 2000 г. пр.Хр. Това би могло да означава, че някои африканци са стигнали по самостоятелен път и до обработката на желязо. В подкрепа на горната хипотеза можем да изтъкнем това, че техниките, използвани от ковачите в субсахарска Африка, доста са се различавали от тези в Средиземноморието, което също може да се приеме като признак на самостоятелно развитие — например африканските ковачи са знаели как да постигат необходимите високи температури в своите пещи и са произвеждали стомана цели две хилядолетия преди да се появят бесмеровите пещи от XIX в. в Европа и САЩ.

С добавянето на железните сечива към техните пригодени към по-влажен климат насаждения бантусите най-сетне са разполагали с необходимия им арсенал, срещу който за момента не е имало никакви прегради в субекваториална Африка. Все пак в Източна Африка все още им се е налагало да се конкурират с многобройните нилото-сахарски и афрозиатски земеделци от Желязната епоха. Затова пък на юг са се простирали на повече от 2000 мили територии, рядко заселени с койсански ловци-събирачи, които не са разполагали с метални сечива и насаждения. Затова и само за няколко века — една от най-бързо реализираните колонизации в цялата праистория — бантуските земеделци са се разпространили чак до Натал, на източното крайбрежие на днешната Южноафриканска република.

В случая лесно можем да се поддадем на изкушението и да опростим тази несъмнено свръхдраматична експанзия, като представим койсаните като невинни жертви, пометени от връхлетелите ги бантуски „орди“. Всъщност нещата са доста по-сложни. Койсанските народи в Южна Африка вече са разполагали с овце и говеда, с които са се сдобили няколко века преди бантуското нашествие. Първите бантуски „пионери“ — най-вероятно малцина на брой — са подбирали по-влажни зони, подходящи за техните ямсови насаждения, и са избягвали по-сухите, които са оставяли на койсанските скотовъдци и ловци-събирачи. Със сигурност са установявали не само търговски, но и брачни връзки със своите съседи, по същия начин, както това и досега се прави между пигмейските ловци-събирачи и бантуските „фермери“ в екваториална Африка. Едва впоследствие, когато са увеличили броя си и са включили говедата и сухоустойчивите житно-зърнени култури в своето стопанство, бантусите са изпълнили и по-сухите зони. Но крайният резултат така или иначе е ясен: бантуските земеделци са завладели по-голямата част от земите на койсаните, като културното наследство на последните се свежда единствено до характерните и за някои некойсански езици „цъкания“, черепи и каменни сечива, откривани от археолозите, както и някои типично койсански черти във външния облик на южноафриканските бантуси.