Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Когато през XV в. европейците са стигнали и до субсахарска Африка, африканците вече са отглеждали пет групи насаждения (вж. Фигура 19.3), всяка от които е играла важна роля в тяхната история. Първата е била характерна за Северна Африка, а ареалът й се е простирал до етиопските планини. Климатът е мек, от средиземноморски тип, а валежите са концентрирани в зимните месеци. (Подобен е и калифорнийският, което обяснява защо моето и мазетата на милиони други калифорнийци често се наводняват през зимата, но затова пък изсъхват като прахан през лятото.) Същият средиземноморски, или субтропически модел е важал и за Плодородния полумесец, прародината на земеделието.

От горното можем да направим извод, че най-рано са били култивирани в Северна Африка растенията, чието покълване и израстване е съобразено със зимните дъждове, а от археологията знаем, че този тип посеви са били усвоени за първи път в Плодородния полумесец преди десетина хилядолетия. С други думи, близкоизточните посеви са се разпространили и в северноафриканските области със сходен климат и са създали предпоставки за възхода на древноегипетската цивилизация. Въпросната група земеделски култури включва добре познатите ни пшеница, ечемик и грах плюс бобови и грозде. А те са ни познати, защото са се разпространили и в областите със сходен климат на Европа, а оттам — в двете Америки и Австралия, за да се превърнат днес в основни земеделски култури в умерените зони по целия свят.

Ако някой реши да пропътува Сахара и по някое време попадне отново в зона с по-влажен климат, примерно Сахел, която е долепена до южната граница на пустинята, той рано или късно ще забележи, че тук вали по-често през лятото, отколкото през зимата. Това пък означава, че дори и да са били пренесени през пустинните пясъци, близкоизточните насаждения са щели неминуемо да се сблъскат с непреодолими трудности в Сахел, чийто дъждовен сезон съвпада с летния. Затова и вместо на посеви, донесени от Плодородния полумесец, тук се натъкваме на две групи африкански растения, чиито диви предци се срещат на юг от Сахара и затова са съобразени със зимните дъждове и по-малката сезонна разлика в продължителността на деня. Така на преден план излизат соргото и бисерното просо, превърнали се и в основни житни култури в по-голямата част на субсахарска Африка, особено първото, днес отглеждано навсякъде по света, където климатът е достатъчно сух и горещ, включително и Съединените щати.

Другата група включва растения, чиито диви предци се срещат в Етиопия и най-вероятно са били култивирани именно в нейните планини. Повечето от тях и досега се отглеждат само в Етиопия и са останали непознати в Новия свят — това са наркотичното растение чат ; подобното на банан енсете ; маслодайният нуг ; една разновидност на просото, от която се вари местната бира; и един дребнозърнест представител на житните, наречен теф , от който пък се меси местният хляб. Затова пък всеки читател, развил кофеиномания, би трябвало да благодари за зависимостта си на древните етиопци, защото те са хората, култивирали първи кафето. В продължение на хилядолетия това растение е виреело само в Етиопия, след което е било пренесено в Арабския полуостров, а оттам и по целия свят, за да се превърнат днес някои икономики от срещуположни точки на земното кълбо като бразилската и тази на Папуа Нова Гвинея в негови основни износители.

Следващата група африкански посеви е произлязла от диви предци, виреещи във влажния климат на Западна Африка. Някои, например африканският ориз, на практика не са напускали нейните очертания; други като африканския ямс са се разпространили и в останалите части на субсахарска Африка; трети — като маслодайната палма и ко̀лата — са били пренесени и на други континенти. Западноафриканците са дъвчели съдържащите кофеин семена на последната [Cola acuminata] като стимулант много преди компанията „Кока Кола“ да „зариби“ първите си американски клиенти, а след това да убеди и останалия свят да пие нейния продукт, който в началото е представлявал просто отвара от някакви си африкански плодчета, твърди като орехи.

Последната група насаждения също са адаптирани към по-влажен климат, но сред тях се крие и най-голямата изненада, поднесена ни от Фигура 19.3. През XV в. бананите, азиатският ямс и тарото вече са били намерили широко разпространение в субсахарска Африка, а азиатският ориз се е бил утвърдил по крайбрежието на Източна Африка. Има обаче една подробност — всички те са култивирани първо в тропиците на Югоизточна Азия. И тяхното присъствие в Африка щеше да е доста озадачаващо, ако това на индонезийците в Мадагаскар вече не ни бе подсказало съществуването на някаква праисторическа връзка между Африка и Азия. Дали пък тези австронезийци, тръгнали някога от Борнео, не са стъпили първо на източноафриканския бряг, за да подарят своите култивирани растения на местните (които пък от благодарност са ги открехнали на някои рибарски номера) и чак след това са отплавали в посока към залеза, за да колонизират Мадагаскар и без да оставят никакви други следи на африканския континент?