Стивън Кинг - Злокобен танц

Става въпрос за лекарство, давано на много бременни жени против прилошаване, което се оказва, че причинява тежки вродени дефекти, включително деформирани или липсващи крайници. — Б.пр.

Историите за таласъми и изобщо за канибализъм попадат в сферата на абсолютното табу — вижте само с каква реакция бяха посрещнати „Нощта на живите мъртви“ и „Зората на мъртвите“ на Джордж Ромеро. Тези истории изпълняват много по-съществена роля от това да сплашат читателя, те буквално бръкват с пръст в гърлото му и го разтърсват до мозъка на костите. Преди четири години аз написах един разказ, наречен „Начин на оцеляване“, който все още не съм успял да продам (а пък хората ми казваха, че веднъж щом стана известен, ще мога да продам дори списъка си за пазаруване!). В него става дума за един хирург, който попада на съвсем гол и необитаем остров — нищо повече от малък коралов риф, подаващ се над океана — който, за да оцелее, сам се изяжда, парче по парче. След като ампутира крака си, той пише в дневника си: „Изпълних точно процедурата на Хойл. После измих крака и го изядох.“ Дори мъжките списания отказаха да се занимават с този разказ, така че още си стои в бюрото ми и чака да си намери добър дом. Не ми се вярва обаче да го открие. — Б.авт.

А има и една чудесна история за Ърл Стенли Гарднър от времето на неговото присъствие в булевардната джунгла, както я нарича Франк Грубер. По онова време Великата депресия била в разгара си и Гарднър пишел уестърни за по едно пени на дума, които продавал на издания като „Западен сбор“, „Западен седмичник“ и „Западни истории“ (чието мото било „Петнадесет истории, петнадесет цента“). Гарднър си признава, че му станало навик да разтегля финалната престрелка, доколкото може. Накрая, разбира се, злодеят си получавал заслуженото, а героят влизал в бара с димящ револвер и подрънкващи шпори за едно заслужено питие преди да си продължи по пътя. Но междувременно, всяко „Бум“, което Гарднър изписвал, му носело едно пени… а в ония дни с „Бум-бум“, човек можел да си купи един вестник. — Б.авт.

Кити Дженовезе — Млада жена от Ню Йорк, която през 1964 г. е намушкана и убита близо до дома си в Куинс. Предполага се, че много от съседите й са знаели какво се е случило, но никой не е съобщил в полицията. Случаят илюстрира тъй наречения ефект на страничния наблюдател или разсейване на отговорността. — Б.пр.

Всички псевдоними са изброени в статията за Елисън, написана от Джон Клут и Питър Никълс в Научнофантастичната енциклопедия. Очевидно, Налрах Нъсиле е Харлън Елисън, прочетено отзад напред. Други от използваните имена — Е. К. Джарвис, Айвар Йоргенсен и Клайд Митчъл — са т.нар. служебни имена. В терминологията на булевардната проза „служебно“ е името на напълно измислен писател, който въпреки това се оказва изключително плодотворен, понеже няколко (понякога десетки) писатели публикуват под това общо име, ако се случи да имат още някой разказ, излязъл в същия брой на списанието. Така „Айвар Йоргенсен“ пише фантазия в уникалния стил на Елисън, когато под това име се подвизава Елисън и секси, булеварден хорър, като например романът на Йоргенсен „Почивай в агония“, когато името използва някой друг (в този случай Пол Феърман). Междувременно обаче Елисън се е погрижил да припознае всичките си произведения, издадени под псевдоним, и от 1965 г. насам пише само под собственото си име. Казва, че „изпитва непреодолим стремеж да стои пред думите си“. — Б.авт.

Това вероятно ще е най-дългата бележка под линия в световната история, но се налага да направя това отклонение, за да разкажа още две истории за Харлън, едната апокрифна, другата неговата лична версия на същия случай.

Апокрифната, която първо чух в книжарница за научна фантастика, а по-късно на няколко различни конвенции: Твърди се, че, преди да започнат работа по пълнометражния филм „Стар Трек“, Парамаунт Пикчърс организирали работна среща с Големи Научни Фантасти. Целта на срещата била да се нахвърлят идеи за мисия, достатъчно мащабна, та да си струва корабът Ентърпрайз да прелети от телевизионния екран до кино салона. Представителите на филмовото студио, които организирали срещата, много държали да подчертаят, че ключовата дума за проекта е „ГОЛЯМ“. Един от писателите предложил корабът да бъде засмукан в черна дупка (идея, която хората от Дисни отхвърлиха с пренебрежение няколко месеца по-късно). Продуцентите обаче не смятали, че тази идея е достатъчно голяма. Друг предложил Кърк, Спок и компания да открият пулсар, който е всъщност жив организъм. Пак им било повторено, че не мислят в достатъчно голям мащаб. Според историята, през това време Елисън седял тихо и бавно набирал инерция… само дето в случая на Харлън бавното набиране трае около пет секунди. Накрая и той се обадил: „Ентърпрайз минава през междузвездно изкривяване на пространството, каквото никой никога не е виждал. За няколко секунди те са транспортирани на неизброими светлинни години и се озовават пред голяма сива стена. Стената е границата на Вселената. Скоти форсира йонните торпеда и успява да я пробие, така че те надникват директно отвъд края на света. И от там, окъпано в изумителна бяла светлина, ги гледа лицето на бог.“