Стивън Кинг - Злокобен танц

Всички откъси от „Нещо зло се задава“ са взети от превода на Любомир Николов. — Б.пр.

„Да се протягаш за бронзовия пръстен“ е фраза навлязла в американския жаргон в резултат от типично американска традиция. На старите американски въртележки е имало устройства, от които, докато се въртят, децата могат да се протегнат и да си дръпнат малък метален пръстен. Ако пръстенът се случи бронзов, те печелят безплатно още едно въртене. В повечето случаи обаче пръстенът е бил железен и трябвало да бъде пуснат обратно в съответното кошче. — Б.пр.

Единствените романи, които мисля са успели да избегнат превръщането на детството в мит или приказка и въпреки това имат чудесни истории, са „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг и „Силен вятър в Ямайка“ на Ричард Хюз. Някой вероятно ще ми пише и ще ми обърне внимание, че е трябвало да добавя тук и „Циментовата градина“ на Иън Макюън или „Хариет каза“ на Берил Бейнбридж, но според мен и двете книги, всяка по свой начин (но и двете с уникалния си британски поглед) представят детството в не по-малко романтична светлина, от самия Бредбъри. — Б.авт.

Това не е единственият случай, в който двамата писатели са писали по сходни теми. И двамата са писали истории за пътуване във времето, чиито герои се измъкват от ужасната действителност и намират убежище в много по-приятното минало. „Отново и отново“ (1970) на Фини, в която героят се връща към живота на американския източен бряг в началото на века и „Нека времето се върне“ (1975) на Матисън, в която героят се връща към живота на американския западен бряг в началото на века. И в двата случая героите са подтиквани от желанието да избягат от онова, което Пауърс нарича „култура на обезличаване“, но не бихте могли да си представите две по-различни трактовки на темата и две по-различни развръзки. — Б.авт.

В „Смаляващият се човек“ животът на Скот Кери се превръща във все по-сложна и заплетена поредица от тревоги. Една от най-съществените, е пресъхващият му източник на средства и неспособността му да продължи да издържа семейството си. Не казвам, че Матисън просто е прехвърлил собствените си емоции по това време върху героя, но личният му опит със сигурност му е позволил да опише преживелиците на героя по-достоверно. — Б.авт.

Героят на Матисън, Скот Кери, също слиза в мазето си всеки ден с бележник и молив; той също пише книга (то кой ли не пише в наше време?). Книгата на Скот описва преживелиците му като единствения в света смаляващ се човек и успява да подсигури доста добре семейството му, точно както се случва с книгата на Матисън и произлезлия от нея филм, може да се каже. — Б.авт.

Всъщност, това е съвсем вярно. Първият ми роман, „Кери“ беше написан при много трудни лични обстоятелства и книгата включваше герои, толкова неприятни и толкова чужди на моя обичаен светоглед, та спокойно можеха да са марсианци. Когато се случи да отворя книгата сега — а това не се случва често — не ми изглежда, като да я е писал друг човек, но тя предизвиква много странно чувство у мен. Сякаш съм я писал, докато съм страдал от тежък умствен и емоционален грип. — Б.авт.

1 инч = 2,54 см; 1 фут = 30,48 см. — Б.пр.

Една от причините за успеха на героя на Марвъл Спайдърмен, когато той се появи на комиксовата сцена през петдесетте години, вероятно се крие в неговата ранимост. Той се оказа приятно изключение от стандартната комиксова формула. Има нещо покоряващо в ранимостта му като Питър Паркър и честата му непохватност като Спайдърмен. След като бива ухапан от прословутия радиоактивен паяк, Питър не е незабавно завладян от свещеното желание да се бори с престъпността — вместо това той решава да припечели в шоубизнеса. Съвсем скоро обаче той открива една истина, която за него е горчива, а за читателя забавна — независимо колко добре изглеждаш по телевизията, никоя банка няма да изплати чек, издаден на името на Невероятния Човек Паяк. Такива реалистични елементи, преплетени с откровена мъка и болка, са директно свързани със Стан Лий, създател на Спайдърмен и главен виновник комиксите да не бъдат сполетени от съдбата на булевардните романчета през шестдесетте и седемдесетте. — Б.авт.

Идеята за разглеждането на живота в микросреда продължава да вдъхновява писатели и читатели; в началото на тази година издателство Макмилан публикува „Малък свят“ на Табита Кинг, черна комедия, която се върти около безумно скъпа президентска къща за кукли, президентска дъщеря нимфоманка и луд учен с наднормено тегло, който е колкото жалък, толкова и плашещ. Тъй като романът е публикуван през 1981 г., той попада извън времевите граници, които си зададох в тази книга и по-добре — писателката по случайност е моя съпруга и мнението ми със сигурност би било пристрастно. Затова само ще добавя, че по собственото ми пристрастно мнение, „Малък свят“ е чудесно попълнение в поджанра на умаления свят. — Б.авт.