В своя контейнер мозъкът на Донован започва да се променя и мутира. Става по-силен, а с това нараства и способността му да контролира нашия млад герой, който започва да действа според волята на Донован. Въпросната воля се върти около налудничавите кроежи на милионера да се погрижи правилният човек да наследи богатството му. Ученият започва да изпитва физическите болки, които са измъчвали тялото на Донован (в момента гниещо в незнаен гроб): болка в кръста, отчетливо куцане. Докато историята напредва към своята кулминация, Донован се опитва да накара учения да прегази с колата си едно малко момиче, което стои на пътя на неговата чудовищна, неумолима воля.
В една от филмовите версии Красивата Млада Съпруга (каквато изобщо не присъства в книгата) използва електроди, привличащи мълнии, за да изпържат мозъка в неговия контейнер. В края на книгата самият учен се втурва към контейнера, размахал брадва и, за да устои на телепатичното внушение на Донован, си повтаря като един вид мантра: „Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух 14 14 Същата фраза използва по-късно самият Кинг в своя роман „То“, където тя има силата едва ли не на лично заклинание или талисман за героя Бил Денброу. Преводът на фразата е на Любомир Николов от първото българско издание на книгата, 1992 г. — Б.пр.
.“ Стъклото се натрошава, физиологичният разтвор изтича и противният пулсиращ мозък е оставен да умре като плужек на пода на лабораторията.
Сиодмак е отличен мислител и нелош писател. Потокът на неговите идеи е също толкова увлекателен, колкото да речем повествованието в роман на Айзък Азимов или Артър Кларк, или на моя любимец в тази област, Джон Уиндам. Но имайте предвид, че никой от тези достойни господа не е успял да напише роман, като този на Сиодмак… всъщност никой не е успял.
В самия край на романа племенникът на Донован (или пък му беше незаконен син, проклет да съм, ако помня) е обесен за убийство 15 15 Което вероятно показва защо старецът го е харесвал толкова, та да иска да го направи свой наследник. Явно двамата са си били лика-прилика. — Б.авт.
. Цели три пъти капакът в пода на бесилката отказва да се отвори, когато резето е освободено, поради което разказвачът завършва тази история с догадката, че духът на Донован все още витае наоколо. Все така властен, все така безмилостен… и гладен.
При цялата си научнофантастична основа, „Мозъкът на Донован“ е не по-малко хорър история от „Предаване на руни“ на М. Р. Джеймс или „Цвят от космоса“ на Х. П. Лъвкрафт.
Да вземем сега друга една история. Такива истории не се записват, те се предават от уста на уста, обикновено между момчета или момичета скаути, събрани около своя лагерен огън, след като слънцето е залязло и всички са наболи дунапренени бонбони на дълги клечки и бавно ги пекат над въглените. Предполагам, че всички сте я чували, но вместо да я обобщя накратко, ще ви я разкажа, както аз я чух за първи път, зяпнал от ужас, докато слънцето бавно се спускаше над пустеещия терен в Стратфорд, където понякога играехме квартален бейзбол, ако се съберяха достатъчно деца за два отбора. Ето ви най-елементарната история на ужасите, която съм чувал:
Значи, тоя тип и мацката му отиват на среща, нали? И паркират горе, на Поляната на влюбените. Да, обаче докато карат натам, по радиото пускат извънредни новини, ’щото някакъв опасен луд, дето му викали Куката, току-що избягал от лудницата Сънидейл за душевно болни престъпници. Викали му Куката, нали, ’щото имал кука на мястото на дясната ръка, ама остра като бръснач кука ти казвам. И обикалял тия места, дето хората ходят на срещи, и ги хващал докато се натискат в колите си, и им отрязвал главите с куката. Режел ги с куката, нали, ’щото тя била адски остра и, като го хванали, в хладилника му имало към петнайсе-двайсе отрязани глави. И тъй, значи, тоя по радиото казал всички да внимават и да се оглеждат за мъж с кука вместо ръка, и да не ходят по разните тъмни местенца, дето, нали знаеш, ходят да се натискат.
И тъй, мацката като чула и викала: „Да вземем да си ходим, а?“. Обаче пичът, той бил такъв здравеняк, нали, с ееей такива мускули, той викал: „Не ме е страх от тоя тип, пък и кой го знай къде е, сигурно е на мили от тука“. Обаче тя не мирясала: „Моля ти се, бе, Луи, много ме е страх. Тя лудницата е съвсем наблизо. Дай да се върнем у нас, ще си направим пуканки и ще гледаме телевизия.“
Обаче пичът хич не я слушал и скоро стигнали горе на панорамния хълм, и паркирали в края на пътя и взели да се натискат, кат’ подивели. Обаче тя все мрънкала, че иска да се ходи, ’щото нямало други коли, нали, щото всички други, като чули за Куката и се изплашили, и си останали вкъщи. Пък той пак й викал да не е такава пъзла и че то нямало нищо страшно, пък ако имало, той щял да я спаси и такива работи.
Читать дальше