Стивън Кинг - Злокобен танц

Тъкмо в такава люлка на елементарна политическа теория и технологични блянове бяхме люлени ние, военните бебета, до онзи октомврийски ден, когато люлката беше грубо преобърната и ние изпопадахме навън. За мен това беше краят на бляновете… и началото на кошмара.

Децата схванаха значението на руското постижение не по-зле от всеки друг — във всеки случай не по-зле от политиците ни, които се избиваха да изкарат нещо положително от цялата тази противна история. Големите бомбардировачи, които бяха поразили Берлин и Хамбург през Втората световна война, още през 1957 г. вече бяха антики. В активния речник на страха се беше появила нова заплашителна абревиатура: ICBM — междуконтинентална балистична ракета. ICBM, беше ни обяснено, са порасналите братя на немските V-ракети. Те бяха в състояние да носят огромни заряди ядрена смърт и разруха и, ако на руснаците им хрумнеше да се заяждат с нас, щяхме да ги издухаме от лицето на земята. Пази се, Москва! Ето ти една голяма, гореща доза изследователският дух, Турция!

Само дето руснаците май също не бяха пропуснали да се запасят с ICBM. Така де, тези мощни оръжия не бяха нищо друго, освен големи ракети, а руснаците едва ли бяха извели сателита в орбита, закачен върху картофомелачка. И тъкмо в такава атмосфера филмът в стратфордското кино продължи, при което залата беше изпълнена с бумтящите гласове на злите извънземни, призоваващи: „Погледнете към небето… предупреждението ще дойде от небето… погледнете към небето…“

Целта на тази книга е да направи неформален преглед на състоянието на хорър жанра в последните тридесет години. Това не е автобиография. Автобиографията на един баща, писател и бивш гимназиален учител би била ужасно скучна. Аз съм писател, което означава, че най-интересните неща, с които мога да се похваля, са се случили във въображението ми.

Но понеже пиша хорър романи и понеже съм дете на своето време, и защото вярвам, че ужасът не въздейства напълно, освен ако не ви докосне лично, ще откриете разни автобиографични елементи да се промъкват тук-там. В реалния живот ужасът е нещо, с което човек се бори — както аз се борих с новината, че руснаците са ни победили в надпреварата за космоса — съвсем сам. Това е битка, разразяваща се в дълбините на сърцето. Вярвам, че всеки от нас в края на краищата е съвсем сам и всички трайни социални връзки, които формираме, са чисто и просто необходима илюзия. Но поне чувствата, които сме свикнали да наричаме „позитивни“ и „градивни“, са опит да се протегнем извън самотата си и да установим контакт, все някаква форма на общуване. Усещания като любов, нежност, загриженост, симпатия са единственото, което ни свързва със светлата страна на живота. Те представляват нашите усилия да се свържем, да създадем интегрирана група. Това са емоциите, които ни сближават, ако не реално, то поне дотам, че да създадат удобна илюзия, облекчаваща бремето на осъзнатата ни смъртност.

Ужас, тревога, страх, паника — това са емоциите, които издигат прегради между нас, откъсват ни от множеството, обгръщат ни в самота. Звучи парадоксално, че това се постига от усещания, които обичайно се свързват с инстинкта на тълпата , но се оказва, че тълпите всъщност са много самотно място — множество, формирано без никаква любов. Мелодиите на ужаса са много простички и постоянно се повтарят. Това са мелодиите на разцеплението и разрухата. Поредният парадокс обаче показва, че ритуалното изразяване на тези емоции изглежда връща нещата в някакво стабилно и конструктивно състояние. Попитайте който и да е психиатър какво всъщност правят пациентите му, докато лежат на дивана и разказват кошмарите си или причините, поради които не могат да спят нощем. „Какво виждаш, когато светлината угасне?“ попитаха Бийтълс и сами отговориха: „Не мога да ти кажа, но знам, че си е лично мое.“

Жанрът, който сме се заели да разглеждаме, дали ще е във вид на книги, филми или телевизионни предавания, винаги е едно и също нещо: измислени ужасии. И един въпрос, който изниква постоянно, поставен от хора, явно напипали парадокса (но не успели напълно да го изяснят за себе си), е: защо му е на човек да измисля ужасии, когато светът и така е пълен с тях?

Отговорът, изглежда, гласи, че хората измислят ужасии, за да успеят да се справят с реалния ужас. С безкрайна човешка изобретателност ние сграбчваме тези разрушителни отчуждаващи елементи и се опитваме да ги превърнем в инструменти, които да неутрализират сами себе си. Терминът катарзис произхожда още от древната гръцка драма. Някои колеги в моя жанр използват този термин доста свободно, за да оправдаят творенията си, но катарзисът действително има място тук, ако и по-ограничено. Въобразеният ужас е изразен, изхвърлен навън ужас. Така може да се окаже, че масово разпространеният художествен ужас се превръща в терапевтичен диван за цял един народ.