Янош Лацхфи - Какви са унгарците

В приятна компания, по време на вечеря в Германия, местен мъж с усмивка се обърнал към присъстващия унгарски господин, който, между другото, бил управляващ директор на сериозна фирма, тоест не какъв да е „обикновен човек“:

- Вярно ли е това, което се говори, че всеки унгарец носи със себе си джобно ножче?

Немецът считал цялата работа за шега, но леко пребледнял, когато въпросният унгарец вместо отговор безмълвно си бръкнал в джоба и щракнал лъскавото острие на джобното си ножче. Явно пред него зейнала бездънната пропаст на историята и тръпки го полазили, като осъзнал, че седи край една маса с едва опитомени потомци на толкова първобитни и варварски народи.

Всъщност разпространеният обичай да се носи нож, е остатък преди всичко от духа на скаутите отпреди Втората световна война и тъкмо затова е по-малко характерен вече при по-младото поколение. Ножчето на унгареца е било гаранция в ежедневното му съществуване, един вид средство за оцеляване в битката срещу световните злини. Приложимо за развинтване на болтове, за електрически поправки, за отрязване и издялкване на шиш за лагерния огън, за рязане на канапчета, за белене на ябълки, за разрязване на хляб и само в краен случай за самозащита при сбиване. Съществува такова литературно унгарско списание в Трансилвания, което плаща хонорари не само в евро, леи или форинти, но и в ножчета и ракия. В историческа перспектива, разбира се, ножчето изпълнявало ролята и на кинжал или къса сабя. В Трансилвания, в особено изолираните от света райони с унгарско население, където и до ден днешен с лекота се отваря острието, един хуморист неслучайно е казал, че почти не съществува правилен отговор на кръчмарския въпрос:

- Какво гледаш?

Или по-точно май има един-единствен такъв, който той самият изпробвал:

- А ти какво ще пиеш?

Един унгарец още преди трагичния 11 септември, при по-малко строги условия по летищата, тръгнал към Швейцария и когато при проверката си извадил от джобовете писалките, хартийките, носните кърпички, на таблата се озовало и едно подарено от тъста му, изработено от рог старовремско ножче. На тънки токчета, с остри изгладени ръбове и безупречно гримирана, госпожицата с панически ужас хванала много опасния предмет и държейки го с два пръста като ръчна граната, го занесла на прекия си началник. Потъвайки в размисъл, човекът отворил ножчето, погледнал към унгареца и при срещата на двата мъжки погледа се оформило абсолютно сериозно разбиране. Унгарецът и без думи точно проумял, че въпреки най-сериозните професионални съображения швейцарецът съвършено точно знае какво означава ножът за един представител на мъжкото съсловие, а също и какво безобразие би било да се отнеме ножчето именно от някого, запътил се тъкмо към Швейцария, родината на джобните ножчета. Така че режещото средство не било конфискувано, но унгарецът приел като предупреждение случая и оттогава не носи ножче, когато тръгва на път.

Чудесният унгарски писател, Ищван Тьомьоркен, прекрасно представя как ножчето, оръжието на бедняка, е подходящо за израз и на известна критика към обществото. Някъде в началото на XX век в купето на влака пътували седнали един срещу друг добре охранен реформистки свещеник и кльощав бедняк. Съпругата на свещеника била приготвила цяла кошница храна за съпруга си, а беднякът нямал нищо за ядене, така че само си преглъщал слюнката, когато от пакета насреща му вадели големи резени хляб и дебели панирани късове месо. Да, обаче свещеникът бил забравил у дома джобното си ножче, а да обядва културно без него, било невъзможно. При молбата му беднякът измъкнал от ботуша ножчето си, изтрил острието му в панталона си и го подал на божия смирен служител, който с помощта на ножчето и с апетит си хапнал, без и през ум да му мине да покани с храна бедняка. А след това, когато подавал обратно добре послужилия прибор, не могъл да се сдържи да не отбележи колко остро било това ножче!

- Вярвам го, клетият Бодри би могъл да каже прозвучал загадъчно отговорът.

- Защо, какво беше това ножче?

- Моля, значи, това ножче е за кастриране - подхвърлил по благороден начин мършавият човек отмъщението си на пребледнелия църковен служител.

Един друг разказ от същия писател доказва, че ножчето на унгареца вече не принадлежи към средствата за покоряване на света у варварите предци. В град Сегед, в околностите му и отвъд тях, докъдето свят се простира, отличен майстор на ножчета така се бил прославил, че един хубав ден двама строги швейцарски колеги отишли при него, пробвали ножчетата му, мърморили, оглеждали ги оттук-оттам, но накрая все пак признали действителността. Предложили да поръчат от този човек в голямо количество ножчета, защото можели да ги продават в далечно Швейцарско, в прословутата Империя на ножчетата. Човечецът, естествено, с готовност заговорил за сделка, но като му казали, че на тях им трябват десет хиляди, той само се разсмял: