Янош Лацхфи - Какви са унгарците

Един унгарец имал частен ученик, гимназист, преподавал му прекрасния френски език. Между другото, нормално, свястно момче, но не можело да каже и дума при „упражнения за разговор“. Унгарецът обяснил на момчето, че е все едно за какво ще говори, нека разкаже или за действителни, или за чути отнякъде събития, за бога, важното е да говори. Хайде! Например какво е правил миналата събота и неделя? Момчето объркано и със страдание, дълбоко като морско дъно, погледнало учителя и попитало на унгарски, с което отново не развило оскъдния си френски: „Как се казва на френски punnyadni [42] От унг. безделнича, скучая, пилея си времето - Б. пр. ?". „J’ai punnyade“, импровизирал със смях унгарецът, понеже този глагол наистина няма точно съответствие на други езици. Нещо повече, непреводим е дори и на унгарски - най-много от съчетанието на „бездействие“, „скука“, „апатия“, „притаяване“, „махмурлук“ да можем що-годе да сглобим изключително богатото поле от значения на думата.

Най-близко по значение му е свещеното „утре“, португалското „magnana“. (Наистина значимите решения винаги се осъществяват утре.) Понеже нали работата, която е бърза, също може да чака. Това става ясно, когато не я свършваме и пак не настъпва краят на света. Което пък вече е провалено, имаме време някой друг път да го поправим, или утре, или след година, или дори след десет няма да е по-безполезно от сега. А ако пък нещо се влоши още, тогава само значи, че в много далечно и много несигурно бъдеще ще трябва да се хвърлят малко повече сили. Да, но тези невъзможни за осъществяване допълнителни усилия изцяло се възвръщат, ако си помислим колко много дни на системно безделие сме спечелили. Страхотно капиталовложение! Господин Пол Пало, пример за благородник, литературен герой на най-големия унгарски поет Петьофи, не взема сериозно живота. Протрито наметало (става за паяжина), без женска ръка в къщата, буренясала поляна, слугите лентяйстват, през покрива наднича слънцето и капе дъжд, но в рефрена старият винаги махва за всяко нещо: „ей, има още време за това“.

Една от най-популярните унгарски бойни песни от 1848 г. изразява духа на революцията и нейните ръководители. Само да хвърлим поглед върху текста! Не вреди да го повторим, макар че унгарецът го изрича наизуст: „Лайош Кошут праща вест, свършиха воините“. Дотук всичко е наред, нали както във всяка свястна песен и тук трябва да се изпълни задача. Да продължим обаче: „ако още един път прати вест, ний всинца трябва да тръгнем“. Ох, това е толкова унгарско! Армията пада в жертва, за извоюването на свободата са нужни нови войници, а доблестните унгарци поръчват по още едно в кръчмата и казват, че ще изчакат дали отново ще прати вест, или само се е пошегувал. Наистина ли са му толкова спешно нужни войниците, или само ги кара да се морят. Дали това не е някаква господарска хитрина? Вярно, ако дочакаме втората вест, може би дотогава битката вече ще е изгубена... За бога, защо е нужно да налетим на цялата тази загуба? Не е ли по-добре да си седим тук? Поне ще има кой да оплаче пожертваната свобода, изгубената родина.

Както и за всяко нещо, естествено, и в този случай намираме подръка унгарска народна мъдрост: „Все някак ще бъде, още не е било никак да не е било“.

Един унгарец, преселил се във Франция през 1956 г., пише в спомените си, че установил с удивление как в новата му родина никой на село не заключва портата. Няколко десетилетия по-късно, попадайки пак на същото място, навсякъде заварил увити с вериги железни решетки и активирани алармени системи. Друг унгарец живее недалеч от столицата и разказва как в големичкото му село се вижда много добре, че най-голямото доверие и пълното му разпадане могат мирно да си съжителстват. Един път, като се върнал вкъщи, изненадано установил, че тръбата в тоалетната, която преди няколко дни течала, се е поправила, дори се е обогатила със съвсем нови колена. Помнел, че е говорил за това с водопроводчика, но не знаел да е идвал. Когато поразпитал децата наоколо, едно от тях казало как той наистина бил идвал насам, с отвертката си бръкнал и освободил защитната верига, поздравил ги, монтирал тръбата и си тръгнал. Така и така ще му платят, селото е малко, ще се срещнем, казал той. Един познат, който живее в околностите в селище с подобен размер, всяка сряда слага на терасата си в една дървена кутийка пари. Като се връща вкъщи, намира в кутийката си прясна домашна сметана, мляко, извара, масло - следи от ръката на миналия оттук местен млекар. В Кьосег и до ден днешен е обичай производителят да изнесе пред вратата сливи, круши, домати, касис, а парите за тях трябва да се пускат в касичката по съвест. Естествено, такива неща се приемали като предизвикателство от неадекватни пубертети, ученици от гимназията на унгареца, и веднъж той заварил някои измежду тях - по-богатичките, по време на една ученическа екскурзия да се забавляват с това да опразват кутийките и да разхвърлят и стъпкват плодовете. Унгарецът потънал в земята от срам и се изчервил, ама не искал да попадне в неловко положение и не започнал схватка с най-изявените представители на класа, а само с усилие устоял да не се обади.