Янош Лацхфи - Какви са унгарците

В историята ни е ставало така, че винаги някой удрял по масата и започвал скандал, с което въодушевявал сънародниците, които не ги било еня за трезвите размисли.

Не ви се нрави австрийското владичество? Добре, през 1703-та княз Ракоци се залавя за работа и осем години опитва да надмогне по-силните, обграден от темпераментно унгарско въодушевление. След като помощта, очаквана от Запад, ама никак не се появявала, в края на краищата сложил оръжие и приключил живота си като изгнаник при турците.

Не ви се нрави Хабсбургската монархия? През 1848 г. Кошут се захваща с нея и една година се бори с австрийското военно командване, подкрепяно от руска царска войска, обиколен от темпераментно унгарско въодушевление. След като помощта, очаквана от Запад, ама никак не се появявала, сложил оръжие и приключил живота си в изгнание в Америка и Италия.

Не ви харесва съветското владичество? През 1956-а Имре Над се заема с това, десет дни се бие, вдъхновен от темпераментно унгарско въодушевление. След като помощта, очаквана от Запад, ама никак не се появила, сложил оръжие, заловили го и го екзекутирали.

На тези унгарци никой ли не им е казвал, че картите вече са разпределени, че великите сили само си пилят ноктите, ухажват Мадам Помпадур, играят покер и си подремват след обилния обяд? Че докато маджарите се борят да надвият турците, във Виена идват на мода турското кафе и Турският марш на Моцарт?

Ако някой се заслуша за какво си говорят унгарците по улиците, из вътрешните дворове на кооперациите с жилища под наем, по детските площадки, ще установи, че тези хора са непоправими песимисти. Или пък просто животът е непоправимо безнадежден. Поскъпват хлябът, млякото, бензинът, правителството не разбира от нищо, общественият транспорт е претъпкан, да се поддържа кола, струва цяло състояние, навсякъде има само бюрокрация и корупция, европейските изисквания правят живота невъзможен, левите са демагози, десните насъскват хората, в здравеопазването положението е скандално, едно нормално погребение се измерва почти с цената на златото, та даже тук вече не си струва и да умреш. За капак на всеобщите страдания се намира някой неизплатен заем, ужасна тъща, болна от рак майка, някой агресивен шеф, ако все още не си изритан от работа. Един тъкмо сега се развежда или любимата му го е изоставила, на друг колата му е разбита, апартаментът му е обран, на трети детето е починало или пък изобщо не може да има дете. Просто казано, животът на унгарска земя е абсурд и не е чудно, че както си му е редът, унгарците са на челно място в статистиките за самоубийствата, рамо до рамо с фините, с които са и в езиково родство.

Разбира се, ако по-добре се вгледаме какво учат унгарците в часовете по история и какво празнуват, може би ще стане ясно, че песимизмът по тези земи е не само генетично кодиран, но и възпитаването му си има собствена сериозна традиция. Един унгарец оптимист, който след достатъчно количество алкохол не пада на масата разплакан заради несправедливостта на живота и историческата съдба, може би и не е истински унгарец. Сред събитията, заслужаващи гордост, само основаването на унгарската държава е национален празник. Наред с него година след година отбелязваме двете ни провалени революции (1848 г. срещу австрийците и 1956 г. срещу Съветите). Отделен траурен ден е екзекутирането на тринадесетте ни генерали от революцията, а тъй като австрийските офицери след всяко обесване вдигали наздравица с халба бира (трябва да са били с добра глътка), и до наши дни достатъчно съзнателният унгарец не вдига наздравица с бира, а само с вино. В училище се учи за многобройни герои, които насред пропаднали начинания и изгубени битки се държали геройски в безнадеждни положения. Единият повлякъл със себе си от висините вражески войник, забиващ турско знаме на бастиона (Титус Дугович), имало и такъв комендант на крепост, който, след като изгорил богатството си и изтребил конете си, оглавил войската и направил пробив през превъзхождащата го по сила турска войска, където намерил и смъртта си (Миклош Зрини, Дьорд Сонди), намират се и такива, които без надежда за връщане в родината страдали в горчиво изгнание до края на живота си (Тьокьоли, Ракоци, Микеш, Кошут). Унгарските герои като по предначертание проливали кръвта си на родна земя, губели сражения, войските им били унищожавани и естествено, в случай на световна война бивали съюзници на победените. Векове наред унгарците така свикнали достойно да умират за родината си, че много пъти дори и не им идвало наум, че могат и да живеят за нея.