Янош Лацхфи - Какви са унгарците

В един популярен виц унгарският евреин Ижак Кон емигрирал в Белгия и за да получи гражданство, трябвало да постъпи на задължителна военна служба. Старшината още първия ден се развикал:

- Фламандците отдясно, валонците отляво!

А чичо Кон останал в средата и попитал:

- Моля ви кажете, белгийците къде да застанат?

Това е обаче виц само отчасти, защото, когато през 70-те години в двуезична Белгия в хода на развихрилото се национално съперничество прочутият Льовенски католически университет се разделил на фламандски и на френски, един-единствен преподавател в него получил предложения да ръководи катедра и от двете страни, а именно отличният унгарски икономист йезуит Мужлай падре. Нима унгарците са по-белгийци от самите белгийци? Или просто защото знаят и двата езика? Или пък са толкова независими, че не подлежат на класификация?

Кой знае. В разговор със свой белгийски приятел един унгарец намислил да си създадат за всеки случай Дружество за унгарско-белгийска граница под знака на ревизионизъм със строго културна цел. Двата ветровити исторически коридора, където управлявали с окървавени ръце Хабсбургите и откъдето и двете войни са се разшетали с грозни грапави лапи...

На два пъти унгарецът действително усетил под нозете си белгийско-унгарската граница. Единият път било, когато пътувал в Брюксел с метрото и срещу него седял приказлив младеж от Мароко, чийто вид хич не вдъхвал доверие, с червена роза в ръка, запътен за среща с единствената си любима. Това обстоятелство обаче нито за миг не му пречело невъздържано да ухажва седналата до унгареца белгийка е безкръвно лице. Момичето отегчено слушало потока комплименти, а през това време мароканецът опитвал да я убеди, че най-добре ще е да се наслаждава на живота без задръжки, със смях от сърце, а не както този фламандски пън тук до нея. Имал предвид унгареца. Тогава за пръв път го провъзгласили за белгиец.

Втория път седял пред любимата си брюкселска църква. Богато украсена с резба в стил колониален барок, с глави на крилати ангели на върха на капителите на колоните на височина два боя, с красивия свети Йоан Кръстител, църквата определено не представлявала обект за туристите, а енорийският й свещеник бил закрилник на емигрантите, които на шумни групи се събирали в средата на църквата. Унгарецът си смучел на шумни глътки великолепната белгийска бира на терасата на бирарията отсреща, когато вниманието му привлякъл един тип, който свирел на китара на пейката пред църквата... И колко хубаво свирел... И какви известни ритми използвал... Унгарецът станал, платил и започнал да обикаля в концентрични кръгове около пейката и когато се убедил, че слухът му не го лъже, пристъпил към китариста и го заговорил. Въпросният тъкмо изпълнявал парчета на най-известния в света по онова време крал на циганите китаристи Джанго Райнхарт. Поставилият на нови основи джаза китарист и представител на суинга, който може би е живял само на две пресечки именно от тази църква, и без това бил един от любимците на унгареца. Но защо ли някой ще свири Райнхарт в едно непосещавано от туристи кътче...

Субектът с охота разказал как бил топ мениджър в белгийския „Телеком“ цели петнадесет години, без грижи за прехраната си. Елегантни, чисто нови коли, костюм и вратовръзка, шикарен апартамент, атрактивни приятелки. Като навършил четиридесетте, починал баща му, който му бил завещал малка къща и известни скромни спестявания и съответно дилемата как да постъпи с тях. Като прехвърлял детските си спомени и премислял живота си, разбрал, че докато се трудел от зори до мрак, ходел по тиимбилдинги и официални вечери, всъщност от едновремешните му копнежи нищо не се осъществило. Не четял книги, не се научил да свири на китара, не си бъбрел с приятели, не ходел по концерти и изложби. Така че взел и напуснал. Подал си оставката, преместил се от хубавия си апартамент, върнал лъскавата кола, купил си една раздрънкана таратайка и оттогава китарата винаги била у него. Колата му и сега била развалена, паркирал наблизо в съседна улица и вече извикал приятеля си, чакал го да го издърпа до дома му. Докато чакал, извадил си китарата от багажника да упражни репертоара на Джанго. Унгарецът му разказал на свой ред как и той от известно време си припомнял ученото някога по музика и свирел на кобза, един вид народна китара, но също и пеел. Белгиецът му предложил да изпее нещо, а той да му акомпанира. Така в резултат прозвучало „Прекрасно е времето на Божествена Петдесетница“ от поета Балинт Балаши, паднал в битка срещу едновремешните турци, в съпровод на ритмите на суинга от 30-те години. През девет иденгенски граници, някъде между XVII и XXI век, на белгийско-унгарската граница. Истинска, спонтанна европейска копродукция.