Янош Лацхфи - Какви са унгарците

Другата възможност е, че въпросната продавачка започва с горепосочения повишен тон да говори с пришълеца на „ти“. Явно изхожда от това, че говоренето на „ти“ е по-лесно от това на „вие“, или пък от това, че ако някой е крайно примитивен и не владее този прекрасен език, с него така и следва да се отнасят - както с палав малчуган.

Интересно е също, че този вид жени не говорят чужди езици, но имат безпогрешния, почти извънземен усет как на висок груб глас, в монолог на „ти“ да не употребят по случайност нито една международна дума, която безчестно и несправедливо би улеснила чужденеца.

Истинският маджарин пък е способен да блесне и в чужбина. Един не особено гениален познавач на езици, приятел на наш хуморист, надълго и нашироко описал колко отвратителни били холандците, когато в страната на лалетата колата му се развалила и той напразно спрял близо дузина коли и им задавал въпроса: „Can I help you?“, а те всички продължавали по пътя си...

А пък в туристическа агенция в Будапеща високообразована унгарка пожелала да пътува за „Вуе-Вуе-Onе“. Добросъвестният служител с неистово тракане по клавиатурата опитвал да открие екзотичното място сред забележителностите на Тайван, Виетнам и Хонконг, обаче безуспешно. Когато попитал жената дали не би му показала на залепената като тапет стенна карта къде се намира „Байбайуан“, тя уверено и без колебание му показала италианския град Бибионе.

Унгарецът честичко разсъждава като двамата водни полицаи, които по плувки, със слънчеви очила и фуражки, намазани с плажно масло, се печали на слънце в най-голямото езеро в Европа, на моторницата си насред Балатон. (И за чужденците е полезно да знаят, че по тия места немските туристи са безбройни.) Изведнъж чули безпомощен вик:

- Hilfeee, hilfeee!

Двамата полицаи се спогледали:

- Чуй, бе, това да не би да се отнася за нас?

- За мен не се отнася, аз не разбирам немски.

След което продължили да се пекат на слънце.

Обаче викът прозвучал повторно:

- Hilfeee, hilfeee!

Двамата полицаи пак се спогледали:

- Сигурен ли си, че не викат на нас?

- Тогава защо не викат на унгарски, а?

Продължили да се пекат, викът се чул за сетен път:

- Hilfeee, глъб-глъб-глъб.

Тогава единият станал малко неспокоен.

- Ела да видим това какво може да е.

Стигнали дотам с моторницата си и видели вече удавилия се немски турист, отпуснат на повърхността на водата. По-чувствителният се обърнал към другия:

- Слушай, все пак не трябва ли да научим немски?

- Защо? Този тук знаеше немски и виж докъде я докара.

Един френски певец на шансони казвал, че има три вида хора от гледна точка на знанието на езици. Единият са полиглотите, тоест онези, които говорят повече от два езика, вторият са двуезичните, а третият са французите. Естествено, младото поколение и в земята на галите започва малко по малко да си променя мисленето, тук-таме може да срещнете и такива френски юпита (особено из брюкселските площади), които се перчат с блестящо гладък английски и съвсем прилично произношение.

Големият късмет на Унгария от гледна точка на ученето на чужди езици е, че през изминалите няколко столетия е играла ролята на добре поставена дребна участничка на историческата сцена. Интелигенцията й, волю-неволю, винаги със зорки очи следяла Запада. Както е казал един унгарски поет от XVIII век: „Бдящия си взор насочете към Париж“ [29] Стих от Янош Бачани (1763 - 1845). - Б. пр. . Преводачите на художествена литература от големи езици често биват суховати университетски професори, които знаят всичко за една книга, но невинаги знаят всичко за езика. Ако обаче унгарецът потърси произведенията на Шекспир, Молиер, Омир или Сервантес, често ще чуе да звучи гласът на най-добрите унгарски писатели и поети, тъй като в качеството си на преводачи именно те са излели техните произведения във формите, познати на унгарска земя.

Дори не е сигурно, че всички те са говорили дадените езици... За Костолани [30] Дежьо Костолани (1885 - 1936), „Българският кондуктор“. - Б. пр. , един от най-добрите унгарски поети на XX век, се носела славата, че знаел двадесет и пет езика, но всъщност не знаел нито един. В негов разказ героят изслушва на български споделеното от български кондуктор за живота и макар че самият той не знае и дума на този език, внушава убедително, че перфектно го владее. В края на краищата добродушният кондуктор след едно окуражаващо налучкващо „да“ или под отблъскващото влияние на някое суровичко „не“ съвсем се отпуска и споделя с тайнствения мълчалив странник почти всяка своя унизителна тайна. Изобщо и извън езиците има живот, човешки жестове, незначителни реакции и свят на тайнствените душевни вихри.