Лоренс Даррелл - Жюстин

Тя ми отвори вратата и веднага се досети за състоянието ми. Покани ме да вляза, свали от гърба прогизналите ми дрехи и ме накара да облека синия халат. Малката електрическа печка бе като дар божи за зъзнещото ми тяло, а и Клия се зае да ми свари едно горещо кафе.

Тя беше по пижама, златната й коса — разресана за сън. Книгата „На обратно“ 73 73 Роман от френския писател Жорж Шарл Юисманс (1848–1907). — Б.пр. лежеше разтворена върху пода до пепелника, в който димеше цигара. От време на време, на пресекулки в прозореца проблясваха мълнии и осветяваха сериозното й лице със светкавици от магнезий. Гръмотевиците отекваха глухо и се гърчеха в черното небе отвън. Вътре в притихналата стая обаче аз успях да прогоня макар и само част от страховете си, говорейки за Жюстин. Ала Клия като че бе наясно — нищо не можеше да остане скрито от любопитството на александрийци. С други думи, тя знаеше всичко за Жюстин.

— Сигурно вече си се досетил — вметна уж непринудено, — че именно Жюстин е жената, за която ти бях споменала, че навремето съм обичала толкова силно.

Костваше й доста усилия да го изрече. Бе застанала до вратата с чаша кафе в едната си ръка, облечена в пижама на сини райета. Затвори очи, докато говореше, сякаш очакваше някой да я удари през лицето. От притворените клепачи се изтърколиха две сълзи и се застичаха надолу по страните й. Приличаше на млад елен със счупен глезен.

— О, нека повече да не говорим за нея — прошепна най-накрая. — Тя никога вече няма да се върне.

След време понечих да си тръгна, но бурята продължаваше да вилнее навън, а и дрехите ми бяха вир-вода.

— Можеш да останеш тук — рече Клия, — при мен. — После добави с нежност, от която гърлото ми се сви. — Но моля те — не знам как да го кажа, — моля те, не прави опити да се любиш с мен.

Лежахме в тясното легло и говорихме за Жюстин, докато бурята навън плющеше и шибаше прозорците с пороя, пристигнал откъм морето. Клия се бе успокоила, дори затворила в себе си, и в тази нейна поза имаше повече красноречие, отколкото в думите й. Разказа ми много неща за миналото на Жюстин, които само тя знаеше; говореше за нея с удивление и нежност, така както се говори за любимо, но пакостливо дете. Докато коментираше авантюрите на Арнаути в областта на психоанализата, подхвърли с насмешка:

— Знаеш ли, тя всъщност не беше умна, ала владееше всичките хитрости на уловено в капан животно. Не съм сигурна дали разбираше смисъла и обекта на тези негови проучвания. Въпреки че винаги отговаряше уклончиво на докторите, беше съвсем откровена с приятелите си. Например цялата тази кореспонденция относно думите „Вашингтон Д.С.“, които страшно ги озадачиха — спомняш ли си? Една нощ, докато лежахме двете тук, аз я помолих да ми изреди всичките си свободни асоциации, свързани с тази фраза. Разбира се, тя имаше пълно доверие на моята дискретност. Тогава ми отвърна безпогрешно (беше ясно, че вече си бе изработила отговор, въпреки че не искаше да каже на Арнаути): „Има един град недалеч от Вашингтон, който се нарича Александрия. Баща ми често говореше как ще отидем там на гости на наши далечни роднини. Те имали дъщеря, която се казвала Жюстин и била точно на моите години. Но полудяла и я затворили в лудница. Била изнасилена от един човек.“ Тогава я попитах за това Д.С. и тя отвърна: „Да Капо. Каподистрия.“ 74 74 На английски D.C. — Da Capo. Capodistria. — Б.пр.

Не си спомням колко дълго е продължил този наш разговор, нито кога точно сме заспали, но на следващата сутрин се събудихме прегърнати, а бурята бе утихнала. Градът беше като изкъпан. Закусихме набързо и аз поех към бръснарницата на Мнемджиян по улици, чийто естествен цвят бе измит от дъжда и сега в чистия въздух трептяха с невиждана красота. Писмото на Жюстин бе още в джоба ми, но не смеех да го прочета отново, от страх да не наруши душевното ми равновесие, с което ме бе дарила Клия. Само уводната фраза продължаваше настойчиво да пулсира в съзнанието ми: „Ако се върнеш жив и здрав от езерото, това писмо ще те очаква.“

Върху лавицата над камината във всекидневната на апартамента ме очакваше и друго писмо, което ми предлагаше двегодишен договор като учител в Католическото училище на Горен Египет. Без да се замисля, веднага седнах и им написах, че приемам. Това щеше още веднъж да промени всичко и да ме освободи от магията на тези градски улици, които напоследък бяха започнали да ме преследват дори насън и нощем често сънувах как се лутам безпомощно из тях и търся Мелиса сред гаснещите огньове на арабския квартал.