Лоренс Даррелл - Жюстин

Изчезването на Жюстин ме изправи пред ново изпитание. То промени целия модел на нашите отношения. Сякаш тя бе откъртила ключовия камък в арката: двамата с Несим бяхме изоставени сред руините, бяхме изправени, така да се каже, пред задачата да възстановим отношенията си, които бяха изцяло плод на едно нейно хрумване и които сега, при отсъствието й, кънтяха на глухо и празно, отекваха с вината, която според мен занапред щеше винаги да тегне като сянка върху нашата любов.

Неговото страдание беше повече от очевидно за всички. Живото му лице доби ограбено нездраво изражение и бледнината на мъченик. Като го видях такъв, веднага си спомних за собствените си чувства по време на последната ми среща с Мелиса, преди тя да потегли за клиниката в Йерусалим. Нежната откровеност, с която тогава ми каза: „Всичко свърши… И може никога повече да не се върне… И сега тази раздяла.“ Гласът й бе хриплив и влажен, замъгляваше краищата на думите. Тогава тя вече се чувстваше много зле. Състоянието й отново се беше влошило. „Време е да обмислим отношенията си… Защо не съм Жюстин… Знам, че си мислиш за нея, докато се любиш с мен… Не отричай… Знам, скъпи, знам го… Ревнувам те дори от собственото ти въображение… Ужасно. Не ти стигат другите главоболия, ами сега и да се самообвиняваш… Няма значение. — Тя издуха носа си и се усмихна мъчително. — Имам нужда от почивка. Много съм уморена… А сега пък и Несим се влюби в мен.“ Запуших устата и с ръка. Таксито ръмжеше на място с безпощаден звук, сякаш някой нарочно го дразнеше. Край нас се разхождаха съпругите на александрийци — издокарани, балсамирани привидения. Шофьорът ни наблюдаваше в огледалцето си като шпионин. Вълненията на белите хора, сигурно си мислеше той, са странни и будят отвращение. Гледаше ни, както се гледат съвкупяващи се котки.

— Никога няма да те забравя.

— Нито пък аз. Пиши ми.

— Ще се върна при теб, винаги, стига да искаш.

— Не се съмнявай в това. Първо се оправи, Мелиса. Трябва да се погрижиш за здравето си. Аз ще те чакам. После ще започнем наново. Чувствата ми към теб са непокътнати. Всичко пазя, то е у мен.

Думите, които влюбените използват при такива случаи, са винаги заредени с изопачени чувства. Само тяхното мълчание носи в себе си онази жестока безпогрешност, която ги приближава до истината. Стояхме смълчани, хванати за ръце. Тя ме прегърна, после даде знак на шофьора да тръгва.

„Без нея градът му стана странно непознат — пише Арнаути. — Когато се случеше да завие зад някой навяващ спомени ъгъл, тя мигом оживяваше пред очите му и тогава всички улици и площади се превръщаха в нейните очи, ръце. Откъси от стари техни разговори изникваха в съзнанието му, докато обикаляше сред лъснатите маси на кафенетата, където някога бяха седели двамата, впили очи един в друг като пияници. Понякога в тъмна уличка тя му се явяваше на няколко крачки пред него. Ще се спре да си оправи каишката на сандала и той ще я настигне с разтуптяно сърце, ала винаги се оказваше, че се е припознал. На моменти му се струваше, че я е видял да влиза през току-що затворена порта. Тогава сядаше отпред и чакаше упорито. Друг път внезапно го обземаше непреодолима увереност, че тя ще пристигне с определен влак, и тогава той се втурваше към гарата, започваше като луд да си проправя път из тълпата от пътници и посрещачи, досущ като човек, тръгнал да прегазва буйна река. Или пък след полунощ сядаше в задушната чакалня на летището и наблюдаваше всички пристигащи и заминаващи хора ей така, в случай че е решила да го изненада с връщането си. И по този начин, контролирайки въображението му, тя всъщност му показа колко крехко нещо е разумът; каквото и да правеше, той я носеше у себе си, усещаше я непрекъснато — като умряло дете, с което човек не може да се раздели.“

В нощта, когато Жюстин изчезна, по някаква прищявка на природата се разрази необикновено силна буря. Часове наред скитах из дъжда, жертва не само на чувства, които не бях в състояние да контролирам, но и на угризения за мъката, която смятах, че съм причинил на Несим. Истината е, че не смеех да се прибера в празния си апартамент, за да не бъда изкушен и подобно на Пърсуордън да поема по онзи опасен път, който той бе избрал с такава лекота, без дори да се замисля. Когато минавах по улица „Фуад“ за седми път, без палто, без шапка в онзи плющящ порой, изведнъж зърнах светлинка във високия прозорец на Клия и по силата на някакъв безразсъден импулс натиснах звънеца й. Външната врата се отвори с протяжно скърцане и аз прекрачих в тишината на сградата направо от мрака на улицата, където дъждът кипеше в канавките и с плисък заливаше отводнителните люкове.