Лоренс Даррелл - Жюстин

Мелиса продължаваше да праща вдъхновени и безгрижни писма, на които ми бе трудно да отговарям с друго, освен с вечното си оплакване от незавидното положение, в което бях изпаднал, и от вечната си непредвидливост, съчетана с неразумно прахосничество. Мислех си, че напусна ли веднъж града, ще ми бъде по-лесно. Тогава пред мен щеше да се открие нов път. Тогава щях да намеря сили да й напиша всичко съвсем откровено, да й разкрия онова, което чувствам — дори и нещата, които съм сигурен, че никога няма да разбере.

— Ще се върна напролет — каза Несим на барон Тибо — и ще отседна в лятната си резиденция в Абусир. Решил съм да намаля темпото поне през следващите две години. Напоследък непрекъснато се преуморявам, а пък не си струва. — Странна бледност бе покрила лицето му, но въпреки това то изглеждаше успокоено, дори освежено; сърцето бе объркано, но се виждаше, че най-сетне нервите са отпочинали. Беше отпаднал, приличаше на човек, който се възстановява след дълго боледуване; ала вече не беше болен. Разговаряхме известно време, шегувахме се; изглежда, и нашето приятелство щеше да се възстанови рано или късно — защото сега имахме общ източник на нещастие, от който да черпим сили.

— Жюстин — казах аз, а Несим изохка, сякаш някой бе забил трънче под нокътя му — се е обадила от Палестина. — Той кимна бързо и лекичко ме избута встрани.

— Знам. Проследихме я. Няма нужда да… Аз ще й пиша. Нека остане там колкото пожелае. Да се върне, когато сама реши. — Би било глупаво да го лишавам от утехата, която това сигурно му носеше, ала аз знаех, че тя никога няма да се върне, не и при предишните условия. Това ставаше ясно от всяка фраза в нейното писмо до мен. Не толкова нас бе напуснала тя, колкото един начин на живот, който заплашваше разсъдъка й — града, любовта, всичко, което ни свързваше. Какво ли му бе писала, зачудих се аз, спомняйки си пресекливия му дъх, когато се облегна на белосаната стена?

През тези пролетни утрини, в които островът бавно изплува от морето, облян в лъчите на подранилата зора, аз се разхождам по пустите плажове, опитвам се да възкреся спомените си от времето, прекарано в Горен Египет. Странно наистина, но всичко, свързано с Александрия, е така живо в паметта ми, а от този прахосан период не мога да си възстановя почти нищо. Или може би не е чак толкова странно — защото в сравнение с градския живот, който бях живял, този, новият бе ужасно скучен и монотонен. Спомням си само тягостните училищни задължения: разходките из равните като тепсия плодородни полета с богата реколта; черния затлачен от тиня Нил, чието пълноводие мудно се разлива през Делтата към морето; селяните, пълни с глисти и тении, чието търпение и великодушие личи и през дрипите им, сякаш са обеднели благородници; селските патриарси, които напяват в речитатив; слепия добитък, който крачи бавно и тежко, върти глобуса на водното колело, не вижда еднообразието, не страда от него — колко малък може да стане светът? През този период нищо не четях, нищо не мислех, нищо не бях. Отците в училището бяха достатъчно любезни да ме оставят на мира през свободното ми време, може би усещайки моето отвращение към свещеническия сан и цялата система на Светата църква. Разбира се, децата бяха живо мъчение — ала всъщност кой учител с по-изострена чувствителност не би сложил ръка на сърцето си, повтаряйки страшните думи на Толстой: „Винаги когато вляза в училище и погледна пълната стая с деца, облечени в дрипи, мърляви, но с бистри очи и понякога с ангелски личица, обзема ме безпокойство и ужас, сякаш виждам хора, които се давят“?

Колкото и нереална да ми изглеждаше всякаква кореспонденция, продължавах да поддържам безцелната си връзка с Мелиса, чиито писма винаги пристигаха точно навреме. Клия също ми писа един-два пъти и най-ненадейно — старият Скоби, който изглеждаше силно раздразнен от факта, че така тежко изживява моето отсъствие. Писмата му бяха пълни с невероятни упреци срещу евреите (които винаги наричаше подигравателно „обрязани петли“) и съвсем неочаквано, срещу пасивните педерасти (на които бе лепнал прозвището „херми“, тоест хермафродити). Не се учудих, когато научих, че тайните служби го разочаровали, затова сега имаше възможност да си прекарва почти целия ден в леглото с „биберона“, както го наричаше, на една ръка разстояние. Но се чувстваше самотен и затова ми пишеше.

Тези писма ми бяха много полезни. Защото чувството ми за нереалност ме бе обсебило до такава степен, че понякога не се доверявах и на собствената си памет и не можех да повярвам, че на света някога е съществувал град като Александрия. Писмата бяха пъпната ми връв, чрез която поддържах връзката си с един живот, към който вече не можех да кажа, че принадлежа.