Лоренс Даррелл - Жюстин

Щом задълженията ми за деня приключеха, аз се затварях в стаята си и се свивах на кравай в леглото; до него държах зелена кутия от нефрит, пълна с цигари от хашиш. Ако животът ми правеше впечатление на околните и се коментираше, поне в работата си гледах да не давам поводи за критика. Би било несправедливо да не одобряват единствената ми чудатост — тоест моя необикновен вкус към самота. Истината е, че отец Расин направи един-два плахи опита да ме извади от това състояние. Той беше най-чувствителният и може би най-интелигентният от всички учители и вероятно си мислеше, че приятелството му с мен ще уталожи собствената му жажда за интелектуално общуване. Беше ми мъчно за него и в известен смисъл съжалявах, че не съм в състояние да отвърна на предложенията му. Самият аз страдах от прогресивно вцепенение на духа и умствена апатия, които ме караха да се дърпам като опарен от всеки опит за контакт. Един-два пъти го придружих по време на разходките му покрай реката (той беше ботаник) и го чух как увлекателно и умно умееше да говори по предмета си. Но моето усещане за пейзажа, неговата необикновена равнинност и сезонно еднообразие бе съвършено закърняло. Сякаш слънцето бе пресушило всякакво желание у мен — за храна, за компания, дори за разговори. Предпочитах да лежа в кревата и да зяпам в тавана, да слушам шумовете, които стигаха до мен от всички страни на жилищния блок: как отец Годие киха, като непрекъснато отваря и затваря чекмеджета; как отец Расин свири една и съща мелодия на флейтата си и я повтаря до нескончаемост; размишленията на разпадащия се орган, долитащи откъм мрачния параклис. Тежките цигари упояваха ума ми, изпразваха го от мисли.

Един ден, докато пресичах вътрешния двор, Годие ми извика, че някой ме търси по телефона. Отначало не го разбрах, просто не можех да повярвам на ушите си. Кой би ми телефонирал след толкова дълго мълчание? Може би Несим?

Телефонът се намираше в кабинета на директора — строга, мрачна стая, пълна с тежки мебели и книги с красиви корици. Слушалката, която леко пращеше, бе поставена върху голямата попивателна на бюрото пред него. Той примижа и каза с отвращение:

— Някаква жена от Александрия.

Помислих си, че трябва да е Мелиса, но за най-голямо мое учудване гласът на Клия нахлу в обърканата ми глава.

— Обаждам ти се от гръцката болница. Мелиса е тук и е много зле. Изглежда, умира.

Цялата ми изненада и объркване избиха в гняв.

— Тя не ми разреши да ти позвъня по-рано. Не искаше да я виждаш болна… толкова отслабнала. Но реших, че е време да ти съобщя. Можеш ли да дойдеш веднага? Сега вече тя ще иска да те види.

Мислено си представих потракващия нощен влак с безкрайните си спирания и тръгвания насред потънали в прах градчета и паланки — мръсотия и жега. Пътуването щеше да продължи цяла нощ. Обърнах се към Годие и поисках разрешение да отсъствам през почивните дни в края на седмицата.

— В изключителни случаи даваме разрешение — продума той замислено. — Ако ще се жениш например, или ако твой близък е сериозно болен. — Заклевам се, че идеята да се оженя за Мелиса не ми беше хрумвала, преди Годие да изрече тези думи.

Спомних си и друго нещо. Един спомен, който ме навести, докато стягах евтиния си овехтял куфар. Пръстените, пръстените на Коен бяха все още в моята кутия за ръкавели, завити в кафява хартия. Останах така известно време загледан в тях, зачудих се дали и неодушевените предмети имат съдба като нас, човешките същества. Тези нещастни пръстени, помислих си — сякаш бяха стояли тук, нетърпеливо очаквайки да им дойде времето — също като хора; очаквайки мизерната си реализация върху пръста на човек, паднал в капана на някой брак по сметка. Пъхнах ги в джоба си.

Отминалите събития, преобразени от спомена, придобиват лъскавина и блясък, защото човек ги разглежда откъснато от контекста, откъснато от подробностите преди и след тях, откъснато от влакънцата и връзките на времето. И ние, актьорите в тези събития, страдаме от същото преобразяване; потъваме все по-дълбоко и по-дълбоко в океана на спомените, като натежали тела, и на всяко ново ниво стигаме до нови откровения, до нов смисъл, скътан в глъбините на човешкото сърце.

Дезертьорството на Мелиса не ми причини толкова болка, колкото гняв, безсмислена ярост, която според мен бе плод на разкаянието ми. Безбрежният пейзаж на бъдещето, който при цялата му неяснота винаги бях населявал с нейния образ, сега се проваляше поради непредвиденото й неявяване; чак сега проумях до каква степен бях разчитал на това бъдеще, на неговата наличност. То винаги бе стояло като открита възможност, като огромен фонд, като сметка, от която един ден щях да черпя. Сега изведнъж се оказа, че съм фалирал.