Изпратих писмото с приетото предложение, смятайки, че това ще постави началото на нов период в моя живот, защото щях да се разделя с града, в който ми се бяха случили толкова много и толкова важни неща; толкова много неща, които ме бяха състарили. Известно време обаче — известен брой дни и часове — животът ми щеше да си продължи постарому. Тези същите улици и площади щяха още дълго да изгарят въображението ми, така както Александрийският фар прогаря вековете на историята. Някои стаи, в които съм любил, някои кафенета, където от допира на сплетените пръсти съм притихвал бездиханен, където през напечения плочник на тротоара съм усещал пулса на Александрия, нейните зажаднели за любов, трескави целувки, нейните ласки и гальовни думи, прошепнати с пресипнал от копнежи глас. За ученика в любовта раздялата е истинска школа — болезнена, но нужна за възмъжаването. Помага да се оголиш мислено докрай, да се отървеш от всичко друго и да останеш насаме единствено с жаждата за повече живот.
А и общата рамка на нещата взе да се променя, макар и неуловимо, защото се случиха и други раздели. Несим отиваше да прекара ваканцията си в Кения. След дълго разпъване на кръст Помбал бе получил назначение в консулството в Рим, където без съмнение щеше да се чувства по-щастлив. Тогава се започна серия от апатични прощални приеми, които се оказаха „добре дошли“ за всички ни, макар и обременени от отсъствието на един човек, чието име никой повече не споменаваше на глас — Жюстин. Освен това стана ясно, че ни чака световна война, която бавно се прокрадваше през теснините на историята, и този факт сам по себе си удвояваше нашите изисквания един към друг и общо към живота. Противната сладникава миризма на кръв бе увиснала в смрачаващия се въздух и така възбуждаше усещането за вълнение, привързаност и лекомислие. Такива нотки не се долавяха доскоро.
Полилеите в голямата къща, чиято грозота бях намразил, блестяха над събиранията в чест на моя приятел. Всички бяха тук — познатите ми до болка лица и истории: Свева, облечена в черно, Клия — в златисто, Гастон, Клер, Габи. Забелязах, че през изминалите няколко седмици косата на Несим се е прошарила. Птолемео и Фуад се караха с настървението на бивши любовници. Навред усещах типичното александрийско оживление, което секваше и се разгаряше на приливи и отливи в разговори толкова повърхностни, преходни и празни, колкото чупливи са стъклените влакна. Жените на Александрия с тяхната стилна греховност бяха тук, за да се сбогуват с един човек, който ги бе пленил с това, че им бе позволил да се сприятелят с него. Що се отнася до самия Помбал, той беше напълнял, освен това се бе и възгордял от издигането си в служебната йерархия. В профила му вече се долавяше нероновска осанка. Заяви ми in sotto voce 75 75 Полугласно (ит.) — Б.пр.
, че се тревожи за мен; не се бяхме виждали на четири очи от няколко седмици и чак тази вечер бе научил за моите учителски намерения.
— Трябва да се измъкнеш оттук — каза ми той, — да се върнеш в Европа. Този град ще подкопае волята ти. Какво всъщност може да ти предложи Горен Египет? Зной, жега, прах, мухи и лакейска служба… В края на краищата ти не си Рембо.
Прииждащите отвсякъде лица обаче отпиваха от чашите си с шампанско и не ми даваха възможност да му отговоря, което е добре, тъй като нямах какво да му кажа. Само го зяпах, вцепенен от някаква злокобност, и поклащах глава. Клия улови китката ми, дръпна ме настрана и прошепна:
— Имам картичка от Жюстин. Работи в някакъв еврейски кибуц в Палестина. Да кажа ли на Несим?
— Да. Не. Не знам.
— Тя ме моли да не казвам.
— Тогава недей.
Твърде горд съм, за да попитам дали има някакво съобщение за мен. В този момент гостите запяха „Защото той е страшен симпатяга“ в неравномерен такт и с разнородни акценти. Помбал порозовя от удоволствие. Аз се освободих внимателно от ръката на Клия, за да мога да се включа в песента. Дребничкият генерален консул взе да ръкомаха оживено и да се подмазва на Помбал; той бе толкова доволен от заминаването на моя приятел, че бе изпаднал в пристъп на умиление и приятелски чувства. Английската група от консулството се мъдреше с безутешния вид на пуйки, които си сменят перушината. Мадам Де Венута си тактуваше с елегантно облечената си в ръкавица ръка. Чернокожите прислужници с техните дълги бели ръкавици се придвижваха бързо от една група гости към друга като лунни затъмнения. Ако реша да се махна, мислех си аз, в Италия, или може би във Франция, да започна нов живот, този път не градски живот, а да речем, на някой остров в Неаполитанския залив… Ала веднага си дадох сметка, че проблемът, който стои неразрешен в моя живот, не се казва Жюстин, а Мелиса. По някакъв непонятен за мен начин бъдещето ми, ако въобще имаше такова, е било свързано с нея. Но аз се чувствах безсилен да го променя с решения или дори надежди. Усещах, че по-скоро трябва да чакам търпеливо, докато сенките на нашата история се слеят отново, докато пак влезем в крачка. Ала това можеше да отнеме години — нищо чудно да остареем, преди късметът ни да се е обърнал. Или може би надеждата щеше да умре в ината си, или пък приливът на събитията щеше да я разбие и да я изхвърли на брега като корабокрушенец. Нямах никаква вяра в себе си. Парите, които Пърсуордън остави, бяха още в банката — не бях докоснал и едно пени от тях. С тази сума бихме могли да живеем две-три години в някое закътано евтино място под слънцето.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу