Лоренс Даррелл - Жюстин

Беше станало почти един, когато полицията приключи със задълженията си на място. По това време почти всички ловджийски дружинки се бяха прибрали от езерото и потеглили към града, където вестта за смъртта на Каподистрия вече се беше разчула. Но това не беше всичко.

Един по един се събрахме на брега, натоварени с ловните си такъми. Колите ни чакаха и тогава дойде моментът за дългия пазарлък с носачите и лодкарите, на които трябваше да се плати; пушките бяха изпразнени и уловът — разпределен. В суматохата зърнах моя слуга Хамид, който някак притеснено си пробиваше път през насъбралите се хора, като примижаваше срещу слънцето със здравото си око. Помислих си, че търси мен, но не: отиде право при Несим и му подаде малък син плик. Искам да опиша съвсем точно това, което последва. Несим взе плика разсеяно с лявата си ръка, докато с дясната се бе пресегнал да остави кутия патрони в жабката на колата. Първо погледна нехайно написаното върху плика, после отново спря поглед върху него, този път с подчертано внимание. След това вдигна очи към Хамид, въздъхна и отвори плика, за да прочете половин страница текст от лист за писма. Чете го цяла минута, после пъхна листа обратно в плика. Огледа се наоколо. Лицето му беше съвършено променено, сякаш внезапно му бе прилошало и търсеше къде може да се скрие, за да повърне. Проби си път сред множеството, удари челото си в ъгъла на една кирпичена стена и изстена мъчително, като останал без дъх бегач на дълги разстояния. После тръгна обратно към колата, за да се върне към задълженията си, които го очакваха — привидно успокоен и със сухи очи. Тази кратка случка остана съвършено незабелязана от останалите гости.

Колите започнаха да се разотиват, потеглиха към града сред облаци прах; дивата тълпа на лодкарите взе да вика и маха за поздрав, усмивките им — като разцепени дини с отблясъци от злато и слонова кост. Хамид отвори вратата и скочи в колата като маймуна.

— Какво има? — попитах го аз. Той скръсти смирено ръце като за молитва — жест, с който искаше да каже: „Не винете носителя на лоши вести“ и измънка под носа си:

— Господарю, дамата е избягала. Вкъщи има писмо за теб.

Сякаш целият град се сгромоляса отгоре ми. Тръгнах бавно към апартамента, движех се като замаян, както вероятно оцелелите след земетресение обикалят улиците на родния си град, учудени от това от колко много довчера познати неща са се променили… улиците „Пируа“ и „Франция“, джамията Тербана (ухаеща на пълен с ябълки шкаф), Сиди Абу ел Аббас (сладолед и кафе), Анфуши, Рас ел Тин (Носът на смокините), Икинги Марют (беряхме диви цветя, а аз бях убеден, че тя не може да ме обича), статуята на Мухаммад Али на кон… Малкият, почти комичен бюст на генерал Ърл, убит през 1885-а… Една изпълнена с лястовици вечер… гробниците в Ком ел Шугафа, мрак и влажна почва, и двамата се страхуваме от тъмнината… Улица „Фуад“, старият път за Каноп 71 71 Каноп — пристанище в Древен Египет, на петнайсет мили североизточно от Александрия. — Б.пр. , някогашната улица „Розета“ 72 72 По името на гр. Розета, в делтата на Нил, където през 1799 г. е открит Розетският камък. Смята се, че камъкът представлява ключ към разчитането на египетските йероглифи. — Б.пр. … Хъчинсън развали цялото водоснабдяване на града, като откъсна дигите… Онази сцена в „Нрави“, където той се опитва да й чете от книгата, която пише за нея. „Тя е седнала в плетения стол със скръстени в скута ръце, сякаш позира за портрет, но изражението на лицето й издава нарастващ ужас.“ Най-накрая не издържам, хвърлям ръкописа в запалената камина и извиквам: „За какво са ми, след като ти нищо не разбираш. Тези страници са написани от едно дълбоко наранено сърце.“ Представям си Несим, който изкачва тичешком голямата стълба, влиза в стаята й и намира Селим — смутен и объркан, той стои загледан в празните гардероби и тоалетката, пометена като от лапата на леопард.

В пристанището на Александрия сирените са надали боен крясък, вият на възбог. Корабните туловища се поклащат с пращене, натопили дъната си в зелените мазни води на вътрешната наносна ивица. Лениво се полюшкват, сякаш дишат в такт със систолите и диастолите на земната твърд, а яхтите са навирили мачти право в небето. Някъде дълбоко в сърцевината на всичко преживяно съществува порядък и хармония, които могат да се доловят, стига да сме достатъчно внимателни, достатъчно влюбени или достатъчно търпеливи. Но ще ни стигне ли времето?