Лоренс Даррелл - Жюстин

Беше ужасно студено и дори дебелият ми шинел не можеше да ме стопли. Казах на Фарадж, че сам ще зареждам пушката си. Той кимна апатично с бездушното си лице и щръкна като бостанско плашило сред съседните тръстики. Останахме така, загледани в далечината — сякаш минаха векове.

Изведнъж в дъното на теснината очите ми доловиха лекото избледняване на една ивица с жълтозеленикавия цвят на блатно лютиче, която постепенно се сгъсти и доби очертанията на лъч, който бавно проби черната облачна маса на изток. Невидимите птици край нас се разшумяха — пърхане на перушина и плисък на вода. Бавно, мъчително, като тежка, едва открехваща се врата зората се сипна и изтласка назад тъмнината. Само миг и от небето леко се спусна прозирната въжена стълба на утрото и докосна хоризонта, за да могат очите да се ориентират в пространството. Фарадж се прозя шумно и взе да се чеше. Всичко се обагри в убито розово и прегоряло злато. Облаците се раздвижиха в зеленикаво и жълто. Езерото започна да се отърсва от съня си. Черният силует на един примкар пресече зрителното ми поле и продължи на изток.

— Време е — измърмори Фарадж; но минутната стрелка на ръчния ми часовник показваше, че остават още пет минути. Костите ми бяха прогизнали от мрак. Усетих как напрежението и инерцията се борят в сънливия ми ум. Споразумението ни беше да няма изстрели преди четири и половина. Заредих бавно, свалих патрондаша си и го оставих до мен, за да ми е подръка.

— Време е! — прошепна Фарадж, този път по-настоятелно. Чу се цопване и после като че някакви птици прехвръкнаха наблизо. В средата на езерото две белочели водни кокошки клечаха замислено. Тъкмо се канех да кажа нещо, когато от юг долетяха първите гърмежи — сякаш в далечината се бяха чукнали две топки за крикет.

Самотните птици отшелници първи запрелитаха — по една, по две, най-много по три. Светлината порасна, червената зора се развидели до зеленикаво. Облаците се раздвижиха и откриха огромни пролуки в небето. Обелка след обелка утрото се показа като сочен плод. Орляк диви патици се вдигна на около двеста ярда разстояние и бързо се строи в четири отделни ята във формата на стрела. Стройната им формация прелетя над мен под удобен ъгъл и аз открих огън. Както обикновено, оказаха се по-бързи и по-нависоко, отколкото ми се стори. Сърцето отмерваше минутите. Отблизо се чу единичен пукот и цялото езеро бе вече нащрек. Патиците се мяркаха по-начесто — в групи по три, по пет, по девет. Прелитаха ниско и много бързо с пърхащи криле, разперена перушина и източени шии. По-високо в небето се виждаха редиците на зеленоглавата патица, които пореха въздуха в боен строй. Пушките изпълниха въздуха с гърмежи, които опустошиха всичко по пътя си и бавно заглъхнаха някъде към откритото море. Още по-високо в небето се точеха нишките на дивите гъски, които изглеждаха като навързани една за друга — грачеха подобно на автомобилни клаксони и огласяваха облените в слънце води на Мареотис.

Нямаше време за мислене: примкарите и свирачките профучаха над мен като свистящи стрели. Прицелвах се бавно и внимателно. Мишените бяха толкова много, но за мига, в който прелитат, е трудно да направиш своя избор. На няколко пъти се улових, че стрелям напосоки. Когато е уцелена, птицата се олюлява, завърта се във въздуха, сякаш спира за миг, и после започва бавно и грациозно да пада надолу като кърпичка, неволно изпусната от пръстите на дама. Тръстиките приютяват кафявите тела и се затварят над тях, ала неуморният Фарадж грабна лодкарския прът, развъртя го чевръсто и тръгна да ги събира. Понякога скачаше направо във водата, вдигнал галабеята до кръста, за да не се мокри. Лицето му гореше от възбуда. От време на време надаваше по някой боен крясък.

Вече прииждаха отвсякъде, носеха се под различен ъгъл и с различна скорост. Пушките джавкаха, подлайваха, подгонваха птиците ту напред, ту назад по езерото. Някои от тях, макар и опитни летци, вече бяха уморени, бяха претърпели и тежки загуби; други пък — единаци — изглеждаха страшно паникьосани. Едно младо и очевидно глупаво пате кацна до лодката на Фарадж почти на една ръка разстояние, но бързо подуши опасността и изхвърча сред пръски и пяна. Аз се справях сравнително добре, като се има предвид цялата тази суматоха и вълнение, което ми пречеше да се прицелвам много точно. Слънцето бе вече високо и нощната влага се бе изпарила. Още час и щях да започна да се потя в тези дебели дрехи. Лодките бяха препълнени с прогизналите тела на жертвите, червени струйки кръв обагряха разбитите човки и се стичаха по дървеното дъно. Смъртта бе убила блясъка на красивите пера.