Лоренс Даррелл - Жюстин

Той позвънил да дойде Селим и когато секретарят се появил, му издиктувал няколко еднообразни търговски писма с такова невъзмутимо спокойствие, че ръката на момчето се разтреперила, докато ги записвало с педантично точните си стенографски йероглифи. Никога преди Несим не бил изглеждал така страшен в очите на Селим, както в този момент — настанен зад голямото си полирано бюро с цяла батарея от мигащи телефони пред него.

Известно време след този епизод Несим и Мелиса не се виждали, но той й пишел дълги писма, които след това накъсвал и пускал в тоалетната чиния. За него било важно, по някаква неведома причина, да й обясни и оправдае Жюстин и всяко от тези писма започвало с пространно и болезнено тълкуване на миналото на Жюстин и неговото собствено. Смятал, че без този преамбюл няма да може да опише на Мелиса с какво и как е успяла да го трогне и плени.

Той, разбира се, защитавал жена си не от Мелиса, която никога не я е критикувала (с изключение на една фраза), а от собствените си съмнения, които се появили след срещата му с Мелиса. Точно както и моето преживяване с Жюстин хвърли нова светлина върху Мелиса и ме накара да я погледна по друг начин, така и той, като се взрял в сивите очи на Мелиса, видял как там се ражда една нова и неподозирана дотогава Жюстин. И взел да се опасява не за друго, а за това до каква степен е възможно да намрази Жюстин. Тогава осъзнал, че омразата е само неосъществена любов. Завидял на Пърсуордън за неговата праволинейност, когато се сетил за онзи надпис върху последната му книга, която подарил на Балтазар с подигравателно надрасканото отгоре:

Пърсуордън за Живота

NB! Храната е за ядене

Изкуството е за преструвки

Жените за милувки

Край

РИП

А когато отново се срещнали, при много по-различни обстоятелства… Липсва ми кураж да продължа. Бях изучил Мелиса така надълбоко чрез собствения си ум и сърце, че не мога да понеса мисълта за онова, което Несим е открил у нея — страници, пълни със заличени и поправени места в текста. Страници, които бях откъснал от моите дневници и унищожил. Сексуалната ревност е любопитен звяр — помещава се навсякъде, дори в спомена. Извръщам лице от мисълта за целувките на Несим, за целувките на Мелиса, която в лицето на Несим бе избрала най-подобните на моите устни…

От съвсем нова пачка картончета, върху които след свенливите ми, но настойчиви молби един печатар, дето работеше незаконно, се бе съгласил да сложи името и адреса ми, извадих една визитка, след което взех писалката си и написах:

Мистър……… приема с удоволствие любезната покана на мистър……… за лов на патици в езерото Мареотис.

Струваше ми се, че е настъпил моментът да науча някои важни истини за човешкото поведение.

Есента бе дошла. Най-сетне. Огромните вълни се заблъскаха в крайбрежните камъни на Корниш. Прелетните птици започнаха да се събират в плитчините на Мареотис. Водите на езерото преливаха от златисто до сиво — пигментът на зимата.

Участниците в лова заприиждаха към къщата на Несим по здрач — удивително сборище от малки и големи автомобили. И тук започна дългото товарене и разтоварване на плетени кошници и паласки, което се извършваше под акомпанимента на коктейли и сандвичи. Невиждано разнообразие на костюми. Всеки си хвалеше пушката и патроните, разговорите се въртяха само около лова — несвързани, разхвърляни, поучителни. Когато жълтеникавият безлунен здрач се спусна, промененият ъгъл на избледнелите слънчеви лъчи бавно превърна стъкленото вечерно небе в бледолюляково. Свежо време, бистро като водно стъкло.

Двамата с Жюстин сновяхме по паяжината на дребните си занимания с изражението на хора, които вече са се разделили. Тя носеше познатия ми костюм от памучно кадифе — сакото с дълбоки напречни джобове, мека велурена шапка, нахлупена над очите й като на дръзка ученичка, и високи кожени ботуши до над коленете. Избягвахме погледите си, а когато се случеше да разменим няколко реплики — правехме го с глухо безразличие. Измъчваше ме ужасно главоболие. Тя ми пъхна в ръцете собствената си резервна пушка — красива, здрава „Пърди“, дванайсети калибър, идеална за такъв неопитен стрелец като мен.

Докато се теглеше жребият за сформиране на отделните ловни дружинки, навред кънтеше смях, чуваха се и ръкопляскания. Според регламента щяхме да се разпръснем в широк кръг около езерото и онези, които изтеглят западните стрелкови позиции, трябваше да заобиколят по суша през Макс и окрайнините на пустинята. Водачите на всяка дружинка започнаха да теглят от една шапка сгънати листчета, на които бяха изписани имената на гостите. Несим бе вече изтеглил Каподистрия, който се бе издокарал с чисто спретнато кожено яке с кадифени маншети, сиво-кафяв габардинен голф и карирани чорапи. На главата си бе нахлупил стара шапка от туид с перо от фазан и целият се бе препасал с тежки патрондаши. Следващият в групата на Несим бе старият гръцки генерал Рали, със сивопепеляви торбички под очите и закърпени на няколко места бричове; после Пали, френският шарже д’афер с астраганово яке; и най-накрая аз.