Лоренс Даррелл - Жюстин

— Онова, което най-много ме учудва — каза, — е, че представя някои наистина сериозни духовни теми, сякаш са изтъркани тривиалности и ги илюстрира с героите си. Мисля си например за неговия Пър, сладострастника. Той толкова прилича на мен. Като се заема да защити похотливия си живот, е направо фантастичен — например в онзи абзац, когато твърди, че хората виждат само долното сластолюбие, което диктува действията ни, но не виждат онзи глад за красота, който ни подтиква към тези действия. Да бъдеш така завладян от едно лице, че да искаш да го изпиеш черта по черта. Дори когато любиш тялото под омаялото те лице, това пак не те утолява, не те насища. Какво да се прави? Срещат се хора като нас. — Той въздъхна дълбоко и отклони разговора към Александрия и това, което е представлявала навремето. Говореше с нетипично за него смирение, търпение и нежност за онези отминали дни, когато сам е бил младеж и животът му е изглеждал прекрасен. — Аз никога не стигнах до дъното като баща ми. Той беше саркастичен старец и гледаше на всичко с язвително презрение, но нищо чудно зад тази негова хапливост да се е криела ранена душа. Едва ли може да се нарече обикновен човек, който е изрекъл мисли, така проницателни и точни, че да се помнят и до днес. Веднъж, като говореше за брака, той подхвърли: „Чрез брака узакониха отчаянието“ и „Всяка целувка е преодоляване на отвращението“. Навремето ми правеше впечатление на човек с последователни и ясни схващания за живота, но дойде лудостта и единственото, което ми е останало от него, са няколко случки и фрази. Де да можех и аз толкова да оставя след себе си.

Лежах буден в тясното дървено легло и разсъждавах над думите му; вече всичко бе потънало в мрак и тишина, чуваше се само бързият приглушен говор на Несим, който от балкона нареждаше нещо на помагачите отвън. Не можех да доловя отделните думи. Каподистрия остана още известно време в мрака, колкото да си допуши пурата, след това тежко се изтърколи на нара си под прозореца. Другите бяха вече заспали, ако се съди по силното им хъркане, особено на Рали. Страхът у мен пак отстъпи място на примирението; сега, в периферията на дрямката, отново се замислих за Жюстин — само миг преди да потъна в забравата, населена с далечни сънени гласове и ритмично плискащите се водни въздишки на езерото.

Събудих се от допира на Несим, който бе сложил ръка на рамото ми и леко ме побутваше. Наоколо бе тъмно като в рог. Будилникът не бе звънял. Помещението беше пълно с прозяващи се и протягащи се тела, които се надигаха от наровете си. Помагачите бяха спали отвън на балкона, свити на кравай като пастирски кучета. Сега се бяха разшавали — палеха парафиновите лампи, чийто призрачен блясък трябваше да освети набързо погълнатата на крак закуска от кафе и сандвичи. Отидох до пристана и наплисках лицето си с ледена езерна вода. Непрогледен мрак. Всички говореха с приглушени гласове, като че натежали от бремето на тъмнината. Откъслечни пориви на вятъра и малката хижа потреперва, сякаш е построена върху крехки колове над водата.

На всекиго от нас се падаше по една плоскодънна лодка и по един помагач.

— Ти вземи Фарадж — нареди ми Несим. — Той е най-опитният и на него може да се разчита. — Благодарих му. Черно варварско лице под изцапана бяла чалма — безизразно и бездуховно. Взе такъмите ми и безмълвно влезе в черната лодка. Сбогувах се шепнешком с останалите, качих се в лодката и се настаних удобно. Фарадж грабна лодкарския прът и със сръчен замах я подкара навътре. Ето ни, вече чертаехме бразда върху сърцето на черния елмаз. Водата гъмжеше от звезди — Орион, Капела, — всички хвърляха искрящи отблясъци. Дълго време се носехме върху гладката, ромбовидна, осеяна със звезди повърхност, навред цареше пълна тишина, чуваше се само плисъкът на водата край лодкарския прът. После свихме рязко и навлязохме в един по-широк ръкав, където вълните една след друга се разбиваха глухо в носа на лодката, а вятърът довя от невидимото море дъх на сол.

Докато прекосявахме мрака на този изгубен свят, въздухът се изпълни с предчувствие за зората. Еднообразието на подстъпите към ширналата се отпред вода се разчупи от нежно изваяните силуети на внезапно изникнали островчета, филизи, тръстики и острица. Отвсякъде се чуваше хоровото кудкудякане на дивите патици и пискливите крясъци на чайките, поели към морето. Фарадж взе да сумти и пъшка, докато най-накрая успя да закрепи лодката край едно от островчетата. Протегнах ръка в тъмнината и улових ледения край на най-близкото гюме, после тромаво се прехвърлих в него. То представляваше две пресъхнали бъчви с изкорубени дъски, привързани една към друга и покрити отгоре с тръстика за прикритие. Фарадж уравновеси люлеещата се лодка, докато успея да го освободя от грижата за моите такъми. Сега вече не ни оставаше нищо друго, овен да седим и да чакаме зората, която скоро щеше да се роди от това черно безизразно тъмнило.