Лоренс Даррелл - Жюстин

Гледах да използвам мунициите, с които разполагах, пестеливо, но в осем и петнайсет вече бях изстрелял и последния си патрон; Фарадж продължи да се щура из тръстиките с настървението на ловджийско куче. Аз запалих цигара и за пръв път се почувствах освободен от сянката на лошите знамения и предчувствия — можех да дишам на воля и да разведря ума си. Странно как предусещането за смърт затваря съзнанието като с железни капаци и като с нож прерязва мисълта за бъдещето, която се подхранва единствено от надеждата и желанията. Попипах наболата брада по необръснатото си лице и закопнях за гореща вана и топла закуска. Сред островчетата от острица Фарадж продължаваше упорито да търси убити птици. Гърмежите позаглъхнаха, а в някои участъци на езерото и съвсем утихнаха. Размислих се за Жюстин, измъчван от някаква тъпа болка; тя се намираше отвъд слънчевата вода. Не се страхувах за нейната безопасност, защото моят верен слуга Хамид беше нейният носач.

Изведнъж на сърцето ми олекна, развеселих се и извиках на Фарадж да престане с това щуране и да докара лодката. Той се подчини, ала доста неохотно. Най-накрая тръгнахме да прекосим езерото, обратно към хижата по същите канали и коридори, очертани от тръстиката.

Осем чифта са малко — казва Фарадж, като сигурно си мислеше за препълнените торби, с които щяха да се появят опитните стрелци Рали и Каподистрия.

— За мен са таман — отвърнах му аз. — И бездруго едва стрелям. Това ми е най-доброто представяне досега. — Навлязохме в по-гъстите канали, които са и по-близо до брега.

В дъното на един от тези коридори, макар и срещу светлината, зърнах друга плоскодънна лодка, която плаваше към нас и от нея постепенно изплува познатият силует на Несим. Той носеше стара шапка от молескин 70 70 Молескин — дебел памучен плат, от едната страна като чортова кожа, употребяван за изработка не само на облекла, но и на различни видове луксозни подвързии. — Б.пр. с вързани отгоре наушници. Махнах му, но не отвърна на поздрава ми. Изглеждаше умислен. Седеше на носа на лодката с обвити около коленете си ръце.

— Несим! — провикнах се аз. — Как е? Събрах осем чифта и изгубих един. — Лодките ни почти се изравниха, поеха успоредно една на друга. Вече плавахме към устието на последния канал, който извеждаше право пред хижата. Несим изчака, докато съвсем се приближим, и ми отвърна със странно спокойствие.

— Чу ли? Случи се нещастие. С Каподистрия… — Сърцето ми спря. Цялото ми тяло се сви в болезнен гърч.

— Каподистрия ли? — изпелтечих. Несим продължаваше да стои с онова странно дяволито спокойствие, изписано на лицето му, като човек, който си почива след голямо изтощение.

— Мъртъв е — казва той и в същия миг чух ръмженето на хидроплана, който се показа зад стената от тръстика. Несим кимна към звука и добави с равен глас:

— Карат го в Александрия.

Хиляди изтъркани фрази минаха през ума ми, хиляди банални въпроси, но дълго време не можах да кажа нищо.

Останалите се бяха събрали на балкона — смутени, сконфузени като група неразумни ученици, чиято глупава лудория бе довела до смъртта на тяхно другарче. Тътенът на хидроплана още отекваше във въздуха. Наблизо се чуваха и подвиквания, шум от запалените мотори на коли. Навързаните тела на дивите патици, които друг път биха били повод за всевъзможни хвалби, самохвалства и големи приказки, сега лежаха разхвърляни из хижата, никому ненужни, някак неуместни и абсурдни. Оказа се обаче, че и смъртта е нещо относително. Защото когато навлязохме въоръжени в черните води на езерото, ние всички бяхме готови да я приемем до известна степен. Но смъртта на Каподистрия натежа в стаената неподвижност на въздуха като зловоние, като нелепа шега.

Бяха изпратили Рали да го вземе и именно той бе открил тялото, захлупено по очи в плитчината, а черната му превръзка за окото плавала във водата до него. Нямаше съмнение, че е нещастен случай. Помагачът на Каподистрия, който трябвало само да зарежда пушките му, беше възрастен мъж, кльощав като корморан. Сега седеше на балкона, превит надве над кашата си от боб, и не можеше да разкаже нищо свързано. Беше от Горен Египет и върху умореното му лице се мъдреше изражение на откачен пустинник.

Рали бе ужасно нервен и непрекъснато се наливаше с бренди. Разказа историята за седми път, просто защото чувстваше необходимост да говори — така си успокояваше нервите. Тялото не било стояло дълго във водата, но въпреки това кожата се била набръчкала като ръцете на перачка. Когато го вдигнали, за да го пренесат в хидроплана, изкуственото чене се изплъзнало от устата и така шумно тупнало върху дъсчения под, че всички си изкарали акъла. Тази случка, изглежда, бе направила голямо впечатление на Рали. Аз пък изведнъж се почувствах уморен и коленете ми се огънаха. Налях си кафе, свалих си ботушите и се свих на най-близкия нар. Рали продължаваше да говори с умопомрачителна настойчивост; свободната му ръка цепеше въздуха с изразителните си жестове. Останалите го наблюдаваха с отнесено, неясно и някак унило любопитство, всеки потънал в собствените си мисли. Помощникът на Каподистрия продължаваше да мляска шумно като прегладняло животно, само от време на време вдигаше глава, колкото да премига срещу слънцето. След малко се появи лодката с полицаите — кацнали несигурно в нея, разперили ръце, за да запазят равновесие. Несим наблюдаваше странното им кривене с невъзмутимост, примесена с едва доловимо задоволство; сякаш мислено се усмихваше на себе си. Тропот на ботуши и приклади върху дървените стъпала — идваха, за да снемат показанията ни. По сериозните им лица бе изписано подозрението, което и без това тегнеше над всички ни. Един от тях сложи внимателно белезници на помагача на Каподистрия и го подкара към лодката. Докато му щракваше железата, онзи гледаше с празен недоумяващ поглед — същото изражение имат и старите маймуни, когато извършват някои присъщи на хората действия, дето са ги заучили, без да ги разбират.