Лоренс Даррелл - Жюстин

Хамид се размърда и тя хвърли бърз и уплашен поглед към разпилените си дрехи.

— Трябва да отидеш — каза тя тъжно, — както и аз. Прав си. И двамата трябва да отидем. — После се обърна към огледалото да довърши тоалета си и добави: — Още един бял косъм. — И се наведе напред да разгледа отблизо порочното си светско лице.

Докато я наблюдавах, впримчена за миг в блясъка на слънчев лъч, случайно проникнал през мръсното стъкло на прозореца, не можех да не си помисля — за кой ли път? — че у нея липсва какъвто и да било коректив, за да контролира или насочва интуицията, която бе развила у себе си, вследствие на дълбоко интроспективната си природа: не разполагаше нито с нужното образование, нито с онази интелектуална подплата, с която евентуално би могла да се противопостави на повелите на ревностното си сърце. Нейната дарба бе дарбата, която човек понякога открива у невежите гадателки. Всичко, което у нея минаваше за мисъл, бе плагиатство — дори това подмятане за мъртвите, срещащо се в „Нрави“; знаеше за най-значителния принос на всяка книга, не защото я бе чела, а защото бе слушала внимателно неповторимите разговори между Балтазар, Арнаути и Пърсуордън върху нея. Тя беше като крачещо резюме на творенията на всички писатели и мислители, които бе обичала — но коя умна жена е нещо повече от това?)

Несим взел ръцете на Мелиса в своите (те висели отпуснати, тънки и студени като нафора) и започнал да я разпитва за мен с ненаситност, която издавала страстно любопитство по-скоро към мен, отколкото към Жюстин. Човек винаги се влюбва в избраника на онзи, когото обича. Какво не бих дал, за да науча какво му е казала, възбуждайки в същото време още по-силно неговото състрадание ту с прямота, ту с неочакваната си сдържаност. Но единственото, което разбрах, че е изтърсила, бе:

— Дори и сега те не са щастливи, защото непрекъснато се карат. Така ми каза Хамид, когато го видях последния път. — Очевидно нейният опит й бе стигнал дотолкова, че да съзре в тези подшушнати й скандали цялото съдържание на нашата любов. Мисля, че у Жюстин тя виждаше само егоизъм и нищо друго, само онази демонстративна липса на интерес към останалите хора, която бе толкова типична за моя любим тиранин от женски пол. Защото Жюстин бе напълно лишена от онова великодушие на ума, без което Мелиса не можеше. У Жюстин нямаше човещина, тя винаги отсъства у хората, изцяло обсебени от своето его. Какво, по дяволите, разчитах да намеря у нея? — задавах си този въпрос за хиляден път. А Несим, който се бе заел да изучи и обича Мелиса единствено като продължение на Жюстин, той очерта най-точно създалата се житейска ситуация. Мелиса търсеше у него онези качества, които си въобразяваше, че аз трябва да съм открил у неговата съпруга. Ние четиримата, без да съзнаваме, се допълвахме взаимно, обвързани в една заплетена безизходица. („Ние, които много сме пътували и много сме обичали: ние, които — няма да кажа сме страдали, защото чрез страданието винаги сме опознавали собствената си независимост, — само ние можем да оценим сложната природа на нежността и да разберем как тясно се преплитат любовта и приятелството.“ „Нрави“.)

Продължили да говорят, сякаш били обречени брат и сестра, като взаимно подхранвали у себе си чувството на облекчение, което идва, щом намериш човек, пред когото да излееш душата си, натежала от несподелена мъка. Ала върху това взаимно състрадание изведнъж легнала сянката на желанието — все още бледо видение, сякаш доведеното дете на изповедта, от която ти олеква, и на новото усещане за избавление. В известен смисъл това предопределило и неизбежното отдаване, което не било така грозно, както нашето с Жюстин. Любенето е много по-истинско, ако състраданието, а не желанието свързва телата; защото то не оставя след себе си рани. Вече се зазорявало, когато двамата станали — схванати и сковани от дългото седене край камината, — огънят бил отдавна угаснал. Тръгнали към колата по влажния пясък, загледани в бледолилавия небосклон, който бавно просветлявал на изток. Мелиса била намерила приятел и закрилник; а що се отнася до Несим, той се чувствал напълно преобразен. Събуденото у него състрадание като с магическа пръчка го превърнало в стария Несим, което ще рече, в мъж, готов да действа (стига да пожелае, като нищо би убил любовника на жена си)!

Качили се в колата и поели успоредно на красивия роден бряг, а първите филизи на слънцето се развили, протегнали лъчи от хоризонт до хоризонт през цялата шир на гордото Средиземноморие и краищата им стигнали едновременно чак до светия, навеки изгубен Картаген и до Саламис в Кипър.