Лоренс Даррелл - Жюстин

Надписите върху мраморите в музея му проговаряха, като минаваше край тях — мърдаха устни и шептяха. Балтазар и Жюстин стояха и го чакаха. Беше дошъл да ги посрещне, стоеше замаян от лунната светлина и източените сенки на колонадите. Долови гласовете им в мрака, подсвирна познатия на Жюстин сигнал и същевременно си помисли: „Каква душевна вулгарност! Да си толкова сигурен в основните принципи, както е например Балтазар.“ После чу по-възрастният мъж да му казва: „Етиката е нищо, ако си остане проява на добри обноски.“

Той бавно закрачи под високите арки и тръгна към тях. Мраморните плочи бяха нашарени като зебра от лунни лъчи и сенки. Бяха седнали върху мраморния капак на саркофаг, докато някъде в безпощадната тъмнина на външния двор някой крачеше напред-назад по жилавите чимове трева и лениво си подсвиркваше мелодия от Доницети. Златните обеци на Жюстин във формата на цикади я бяха преобразили в героиня от собствените му сънища и наистина му се стори, че двамата седят, загърнати в богатите дипли на тежки роби, изтъкани от лунна светлина. С глас, изтерзан от парадокса, който лежи в основата на всяка религия, Балтазар тъкмо казваше: „Разбира се, в известен смисъл дори да се проповядва евангелието е погрешно. Това е един от абсурдите на човешката логика. Ала не самото евангелие, а неговото проповядване, е което ни въвлича в играта на тъмните сили. Ето защо нашият Кабал е толкова ценен, защото не приема за даденост нищо освен науката на правилното търсене.“

Бяха се посместили, за да седне и той върху мраморния саркофаг, но преди да стигне до тях, опорната точка на вътрешното му зрение отново се промени и нови сцени тържествено нахлуха в съзнанието му, без да се съгласуват нито по място, нито по историческа епоха, нито по правдоподобност.

Съвсем ясно видя светилището, издигнато от пехотинците върху онзи пуст наносен бряг в чест на Афродита на гълъбите 65 65 Свещени птици на Афродита, както и нейни атрибути, са двойка гълъби. — Б.пр. . Бяха изгладнели. Походът ги бе изтощил до крайност, бе изострил у тях усещането за смърт, което е стаено във всяка войнишка душа до мига, в който лумне отпред с ослепителна яркост. Товарните животни измираха от липса на храна, хората — от липса на вода. Не смееха да спират при изворите и кладенците, защото водата в тях бе отровена. Мяркащите се задници на скитащи диви животни — уви така далеч, че и стрела не можеше да ги стигне — ги влудяваше с обещанието за месо, до което никога нямаше да се доберат, защото колоната неумолимо напредваше, разгръщаше се сред бедната растителност на покритото с тръни крайбрежие. Продължаваха похода си към града, въпреки знаменията. Пехотата напредваше без бойно снаряжение, макар да знаеха, че това е чиста лудост. Оръжията им ги следваха отзад в каруци, които вечно изоставаха. След колоната се носеше възкиселият мирис на неизмити тела, пот и волска пикоч. И въоръжените с прашки македонци, които пърдяха като кози.

А врагът им — поразителен в своето великолепие: лъскавото снаряжение на кавалерията ту заблестяваше, ту изчезваше от погледа по маршрута на дългия поход. По-отблизо се виждаха и воините в пурпурни плащове, везани туники и тесни копринени трика. Носеха златни синджири около загорелите си вратове и гривни около бицепса на стисналите копия ръце. Пленителни като орляк девици. Гласовете им се извисяваха — бодри и гръмовни. Каква разлика между прашкаджиите и тях — закоравели в боеве ветерани, калени в зими, когато от студ сандалите залепват за ходилата, и в лета, когато от пот кожата на подметките става по-корава и от твърдия мрамор. Златна плячка, а не войнишка страст ги бе подмамила в тази рискована авантюра, чиито несгоди сега понасяха със стоицизма на мъже, които хранят семейства. Животът им се бе превърнал в безполов каиш, който се впива все по-надълбоко и по-надълбоко в плътта. Слънцето ги бе изсушило, бе вкоравило кожата им, а затлачените им от прах гърла бяха изгубили гласа си. Гордите шлемове с пера — зачислени на всекиго поотделно — се нагорещяваха така, че не можеха да се носят по пладне. Африка, която си бяха представяли като едно продължение на Европа, вече им бе дала да разберат, че е нещо съвършено различно: черен заплашителен мрак с грачещи гарвани и виещи бездуховни души, с порции смях или по-скоро накъсан маймунски кикот.

Понякога успяваха да хванат пленник — самотен уплашен мъж, излязъл на лов за зайци — и тогава не можеха да се начудят, че и той е човек като тях. Събличаха набързо дрипите му и дълго зяпаха с недоумение и пресилен интерес човешките му гениталии. Друг път влизаха в някой град или богаташко имение в подножието, колкото да ги оплячкосат. Тогава се гощаваха с мариновано месо от делфин, затворено в делви (пияните войници пируваха в обора сред воловете, накичили гърдите си с гирлянди от дива коприва, поклащаха се несигурно на краката си и току посягаха към задигнатите чаши от злато или рог). Ала всичко това беше още преди да стигнат пустинята…