Лоренс Даррелл - Жюстин

— Пари! — подхвърли Помбал закачливо към една възрастна дама с вид на каеща се камила. — Човек не може без тях. Защото пари само с пари се правят. Мадам сигурно знае арабската поговорка, която гласи: „Богатство с богатство се купува, а с беднотия и целувка на прокажен не можеш да си купиш.“

— Трябва да вървим — каза Жюстин и преди да се сбогуваме, погледнах в топлите й тъмни очи и разбрах, че знае как мисълта за Мелиса ме е обсебила в момента; и може би затова в ръкостискането й усетих повече съчувствие и сърдечност.

Мисля, че същата тази вечер, докато Жюстин се обличала за вечеря, Несим нахълтал в стаята й и се обърнал към отражението й в сърцевидното огледало.

— Жюстин — казал той строго, — недей да си мислиш, че съм полудял или нещо подобно, но трябва да те попитам: вие с Балтазар били ли сте нещо повече от приятели? — Жюстин точно закачвала златната си обеца на лявото ухо; вдигнала глава, изгледала го продължително и отвърнала с равен невъзмутим тон:

— Не, скъпи.

— Благодаря ти.

Несим останал още дълго, загледан в собственото си дръзко отражение, после се размислил. Въздъхнал и извадил от джобчето на жилетката си малко златно ключе във формата на анк 63 63 Анк — кръстът с дръжка (лат. crux ansata). Важен староегипетски символ, означаващ „живот“. — Б.пр. .

— Не мога да разбера откъде се е взело това ключе у мен — казал той, като се изчервил силно и вдигнал ключето пред очите й. Същото, чието изчезване бе разстроило Балтазар толкова много. Жюстин погледнала изненадано първо ключето, после съпруга си.

— Къде го намери? — попитала.

— При копчетата за ръкавели.

Жюстин продължила, макар и по-бавно, да си прави тоалета, после се извърнала с любопитство към съпруга си, който се бил вторачил в собствения си лик и внимателно изучавал чертите му в огледалото.

— Трябва да намеря начин да му го върна. Може би го е изпуснал на някоя от сбирките ни. Но странното е… — Той пак въздъхнал. — Че нищо не си спомням. — И двамата знаели много добре, че го е откраднал. Несим се завъртял на пети и рекъл: — Чакам те долу. — След като вратата се затворила тихо след него, Жюстин взела ключето и го заразглеждала с интерес.

По това време той бе започнал да изживява цяла серия от исторически сънища, които бяха изместили сънищата му от детството и в които на първо място се изявяваше Градът — сякаш най-сетне бе открил отзивчив поданик, чрез когото да даде воля на колективните си желания и стремежи, пропили неговата култура. Събуждаше се и пред очите му — кули и минарета, отпечатани върху излинялото, напудрено с прах небе, а върху тях — като филмов монтаж — се виждат гигантските следи от стъпките на историческата памет, която е учител и пътеводител на индивидуалните спомени, нещо повече — техен сътворител, защото човек е само проекция на духа на мястото, в което живее.

Те го тревожеха, защото това не бяха сънища на нощния покой. Често прескачаха в дневната действителност и нахлуваха в мислите на будния му ум, сякаш мембраната на съзнанието му се бе прокъсала на места, за да ги пусне вътре.

Редом с тези гигантски построения на ума — внушителна галерия от образи, резултат от много четене и размишления върху собственото минало и това на града — той започна да изпитва все по-остри и по-остри пристъпи на необяснима омраза към онази Жюстин, с която все по-рядко общуваше — вярната приятелка и предана любима. Тези пристъпи бяха наистина кратки, ала така ожесточени, че той, тъй като с право ги смяташе за обратната страна на любовта си към нея, започна да се страхува не за нейната сигурност, а за собствената си. Страхуваше се да се бръсне всяка сутрин в бялата стерилна баня. Малкият му бръснар често откриваше сълзи в очите, докато покриваше лицето му с пяна.

Но докато галерията от исторически сънища изцяло занимаваше ума му, силуетите на негови приятели и познати — осезаеми и истински, се разхождаха напред-назад сред тях, сред развалините на класическата Александрия, населявайки едно чудно историческо време и пространство като същински действителни персонажи. И подобно на древен летописец той най-съвестно записваше в дневниците си всичко видяно и почувствано, а после нареждаше на невъзмутимия Селим да ги препише на машина.

Тогава например съзря и Музейона със сериозните му, вечно навъсени и доволно осигурени творци, заети да увековечават покровителите си; а по-късно видя и философа 64 64 Вероятно авторът има предвид Плотин, който е един от философите, работили в Александрийския музейон. — Б.пр. — сред самотниците и мъдреците, — който търпеливо чакаше светът да се превърне в специална частна държава, и то във вид абсолютно ненужен никому освен на него — защото на всеки етап от развитието всеки човек обобщава цялата вселена така, че да отговаря на неговата вътрешна природа: а всеки мислител и всяка мисъл наново оплодяват цялата вселена.