Лоренс Даррелл - Жюстин

И най-накрая тук, в оазиса, човек добиваше илюзията за блаженство, което по-лесно му убягва в условията на града. Ставахме рано всяка сутрин и работехме по строежа на параклиса, докато настъпи жегата. Тогава Несим се усамотяваше в малката обсерватория, за да се занимава с делата на своя бизнес, а ние с Жюстин се качвахме на колата и тръгвахме по вълнообразните пясъци към морето, за да се къпем и разговаряме. На около миля от оазиса морето бе образувало плитка и кръгла като медальон лагуна, край която, сгушена в гальовно извитата прегръдка на една дюна, стоеше тръстикова колибка с покрив от листа, служеща на къпещите се едновременно за сенчест подслон и съблекалня. Двамата с Жюстин прекарвахме голяма част от деня заедно. Спомням си, че тогава новината за смъртта на Пърсуордън бе още прясна и често си говорехме за него с най-добри чувства и страхопочитание, като че за пръв път се опитвахме да преценим един приятел, чиито качества бяха скрили от нас истинския му характер. Сякаш в смъртта си се бе отървал от принизената си земност и бе добил грандиозните пропорции на собствените си писания, които все по-често се явяваха пред очите ми, докато споменът за живия Пърсуордън все по-бързо избледняваше. Смъртта преобрази този човек, обяви го за друг, не за онзи досаден, макар и блестящ ум, безплоден и отегчителен, когото познавахме и от когото често гледахме да се отървем. Сега го виждахме единствено в кривото огледало на анекдота или помръкналата палитра на спомена. По-късно често чувах негови познати да питат дали е бил висок или нисък, дали е имал мустаци или не — тези прости нещица се оказаха най-силно заличени в паметта и никой не можеше да си спомни със сигурност как е изглеждал. Някои от най-близките му хора твърдяха, че очите му били зелени, други — че били кафяви… Чудно наистина, колко бързо човешкият портрет се разтваря в митичния образ, който сами си създаваме — в случая този, който Пърсуордън бе изградил за себе си в своята трилогия „Бог е шегаджия“.

В онези дни на ослепителна слънчева светлина ние разговаряхме като хора, които искат да уловят и фиксират спомена за него, преди да е засенчен от разрастващата се сянка на мита; говорехме за него — потвърждавахме, отричахме, сравнявахме, подобно на тайни агенти, които репетират камуфлажна версия; и всичко това, защото греховното човешко същество принадлежеше на нас, докато митът за него принадлежеше на света. И тогава научих от Жюстин как една нощ, докато гледал танцуващата Мелиса, казал: „Ако съществуваше и най-малката надежда да приеме, още утре бих поискал ръката й. Но тя е толкова невежа и съзнанието й е така деформирано от мизерията и лошия късмет, че няма да ми повярва и затова ще ми откаже.“

Ала през цялото това време Несим вървеше по петите ни и стъпка по стъпка ни преследваше със своите страхове. Един ден открих думите „пази се“, изписани на гръцки с пръчка върху пясъка на лагуната, където се къпехме. Гръцкият надпис издаваше ръката на Панайотис, но Селим също владееше този език.

Това предупреждение ми обясни и нещо, което се случи с мен много скоро след това, докато дирех лист хартия, за да напиша писмо на Мелиса. Отбих се в малката обсерватория на Несим и започнах да търся по бюрото му онова, което ми трябваше. Направи ми впечатление, че цевта на телескопа е насочена надолу, а не към небето, и гледаше към дюните и отвъд тях, където градът дремеше сред перлената мъгла на облачните селения. Това не беше нещо необикновено, дори напротив — едно от любимите ни занимания бе да се опитваме да зърнем най-високите минарета помежду сгъстените и вечно подвижни въздушни маси. Седнах на трикракото столче, притиснах око към окуляра и изчаках, докато лекото трептене на трескавия пейзаж се успокои. Въпреки солидната каменна основа, върху която стоеше триножникът, от силното увеличение на лещите и маранята на горещия въздух пейзажът пред погледа ми се раздвижи като тежко дишане на пресекулки. Сърцето ми спря, когато видях не друго, а малката тръстикова колибка, където само допреди час двамата с Жюстин лежахме прегърнати и си говорехме за Пърсуордън. Яркожълтото петно върху пясъка беше джобното издание на „Крал Лир“, което бях взел със себе си, но бях забравил да върна; ако образът не потрепваше, с лекота щях да прочета и заглавието върху корицата. Останал без дъх, продължих да гледам втренчено натам, докато усетих, че ме обзема страх. Почувствах се като човек в тъмна позната стая, в която смята, че е сам, ала изведнъж някой поставя ръка върху рамото му. Излязох на пръсти от обсерваторията с лист хартия и молив, седнах в един стол с лице към морето и се зачудих какво мога да напиша на Мелиса.