Лоренс Даррелл - Жюстин

Тази есен, когато вдигнахме стана и се прибрахме в града за зимата, все още нищо не беше решено; дори усещането за криза като че се притъпи. Сякаш всички бяхме впримчени, така да се каже, в мъглявината на всекидневието, от която трябваше да изкристализира бъдещето, независимо какво би ни коствало това. Бях извикан да започна новата си работа за Скоби и безпомощно затънах в проклетия бустрофедон, в чиито тайни Балтазар продължаваше да ме посвещава помежду две партии шах. Направих опит да заглуша угризенията на съвестта си, като казах истината на Скоби и неговите хора — по-точно, че Кабал представлява безобидна секта, отдадена на херметическата философия, и че членовете й не се занимават с шпионаж. В отговор ме срязаха, че не бива да вярвам на тази измислена за прикритие версия, а да се залявам с разшифроването на кода. Поискаха ми подробни доклади върху сбирките на групата и аз им ги доставях чинно, като изписвах на машината цели страници от беседите на Балтазар върху Амон и Хермес Трисмегист, при това с някакво злорадо задоволство, представяйки си междувременно измъчените правителствени служители, прегърбени над въпросните листове, изпокрити във влажни мазета на хиляди мили разстояние. Но нали за това ми плащаха, и то добре; за пръв път се видях в пари и можех да изпратя на Мелиса една малка сума, както и да върна част от онова, което дължах на Жюстин.

Освен това ми беше интересно да науча кои от моите познати бяха наистина част от тайния шпионски канал. Мнемджиян например бе един от тях; неговата бръснарница се оказа нещо като „пощенска кутия“ за събирането на всевъзможни сведения относно града, при това доста хитро избрана. Той изпълняваше задълженията си внимателно и дискретно, като непрекъснато настояваше да ме бръсне безплатно; бях ужасно разочарован, когато много по-късно узнах, че най-търпеливо е размножавал секретните доклади в три екземпляра и ги е продавал на най-различни други разузнавания.

Не по-малко любопитна страна в моята работа представляваше и това, че можех да се разпоредя да направят обиск в къщата на някой от приятелите ми. Голямо удоволствие ми достави претърсването в апартамента на Помбал. Клетият човечец имаше пагубния навик да си носи вкъщи служебните папки, за да работи вечер. Конфискувахме му цяла грамада листове за радост на Скоби, тъй като съдържаха подробни бележки относно френското влияние в Сирия и списък на френските агенти в града. В него фигурираше и името на стария кожар Коен.

Помбал беше силно шокиран от този обиск и почти цял месец след това вървеше по улиците и плахо се озърташе, надничайки през рамо, защото страдаше от манията, че го следят. На всичкото отгоре си бе втълпил, че някой е платил на едноокия Хамид, за да го отрови, и вкъщи не хапваше нищо, без аз да съм го опитал преди това. Продължаваше да очаква своя орден и своето прехвърляне, затова се опасяваше, че изгубването на материалите може да попречи и на двете, но тъй като бяхме съобразили да му оставим самите папки с номерата на класьорите, успя да ги върне на местата им с протокол, удостоверявай, че сведенията са били изгорени „според указанията“.

Напоследък той се радваше на известен успех заради приемите, за които много внимателно подбираше компанията по ранг и обществено положение, като от време на време представяше по някой гост и от по-скромните градски прослойки, например проститутки или хора на изкуството. Но разноските и досадата бяха наистина мъчителни. Спомням си как веднъж ми обясни с ужасно посърнал глас смисъла на тези събирания. „Коктейлите — както подсказва и името им — са първоначално измислени от псетата. Те не са нищо друго, освен душене на задници, издигнато в ранг на официален прием.“ Но независимо от това той не спираше да организира тези малки сбирки, за което бе и възнаграден от своя генерален консул, към когото, въпреки презрението, продължаваше да изпитва детинско страхопочитание. Чрез настоятелни молби и увещания успя да склони дори Жюстин да се появи на един от тях, като целта му беше с този ход да предизвика по-бързото си награждаване с кръст. Това ни даде възможност да се запознаем с Пордър и малкия дипломатически кръг в Александрия — до един хора повърхностни, безлични, размити и безжизнени, поне на мен така ми се сториха.

Самият Пордър бе по-скоро една прищявка, отколкото човек. Беше направо роден за карикатурен герой. Имаше дълго бледно лице със своенравно изражение и прекрасна сребристобяла коса, с която обичаше да кокетничи. Но това бе по-скоро лице на лакей. Превзетите му маниери (пресиленото му внимание и приятелски чувства към най-бегли познати) ужасно ме дразнеха, но ми помогнаха да разбера както мотото, което един мой приятел бе сътворил за френското министерство на външните работи, така и епитафа, който според него трябвало да краси надгробния камък на шефа му. („Неговата посредственост беше неговото спасение.“) И наистина характерът му бе тънък като златна люспа — блестеше единствено с лустрото на култура, която, за разлика от другите хора, дипломатите получават наготово.