Лоренс Даррелл - Жюстин

И именно тези две скъпоценности — разрешителното и иконата — разстлаха те пред любопитните, изпълнени с нетърпение очи на стареца. Мина време, докато успеят да му обяснят всичко, тъй като неговият арабски не беше много добър, а Несим пък не знаеше гръцки. Но най-накрая, след като прочете разрешителното, той плесна с ръце, вирна брадичка и се засмя; едва не се строполи, толкова се развълнува. Всичко разбра. Сега вече се досети защо Несим прекарваше толкова време в съзерцание на последната клетка в конюшнята, която стоеше празна, и все нещо си чертаеше върху хартия. Той стисна ръката му сърдечно и пак изкудкудяка нечленоразделно. Сърцето на Несим се сви от благородна завист, като видя непрестореното щастие, с което Панайотис прие жеста му. От дълбините на своята camera obscura — убежище на мрачните му мисли — внимателно заразглежда този духовник, сякаш напрегнатият му взор се канеше да проникне в онази негова сърцевина, която помагаше на стареца да обладава такова щастие и душевен мир.

Най-накрая, мислеше си Несим, това, дето съм се заел да построя нещо със собствените си ръце, ще ме дари с душевно равновесие, защото умът ми няма да е зает с мисли — и той се заглеждаше в старите мазолести ръце на гърка със завист и възхита заради времето, което му бяха убили, заради мисленето, което му бяха спестили. В тях видя години на здравословна физическа работа с окована мисъл и неутрализирана воля. И все пак… кой можеше да каже? Онези дълги години на учителстване, годините в манастира, а сега и продължителните самотни зими, дето обсаждаха оазиса, когато само песента на разбунените морски талази и плющенето на големите палмови листа са единствената компания за мисълта… За терзанията на душата винаги се намира време, каза си, и още по-настървено взе да разбърква цимента със сухия пясък.

Но дори и тук той нямаше да намери спокойствие, защото Жюстин с нейната влудяваща загриженост, идваща от чувството й за вина, което изпитваше към мъжа, когото обичаше и същевременно се мъчеше да унищожи, се появи с трите арабски жребеца и се настани в лятната си резиденция в оазиса. Вечно неспокойна, умислена, нащрек, до болка позната. И тогава, подбуден от непоносимата празнота, която отсъствието й създаваше у мен, аз успях да й изпратя тайно една бележка с настояване или да се върне в града, или да убеди Несим да ме покани в Летния дворец. Скоро след това Селим пристигна с колата, за да ме откара лично. През целия път той мълча съчувствено, без да посмее да издаде презрението си.

Самият Несим ме прие с добре премерена любезност; изглежда се надяваше, че компанията ми ще опровергае измислиците на неговите агенти и ще му даде възможност лично да прецени дали ние сме… какво да кажа? „Влюбени?“ Тази дума обаче предполага всеотдайност, която отсъстваше у моята любовница, тъй като тя приличаше по-скоро на древна богиня, чиито атрибути в смисъл на качества се размножаваха с течение на времето, вместо да се концентрират в една-единствена отлика на сърцето, която човек може да обича или не. „Притежаване“, от друга страна, пък е прекалено силна дума; та ние бяхме човешки същества, а не герои от романите на сестрите Бронте. Но английският не прави онази тънка разлика (както например съвременният гръцки), която би била безкрайно уместна в случая, тоест отделна дума, означаваща страстна любов.

Настрана от всичко това, тъй като не знаех нито съдържанието, нито посоката на Несимовите мисли, не можех по никакъв начин да успокоя дълбоко вкоренените му страхове, като му кажа, че и с мен Жюстин следва онзи свой маниакален модел на поведение, който прозира от страниците на Арнаути. Тя самичка генерира у себе си желание, което, тъй като не се захранва от външен източник, а разчита само на собствената воля, се изтощава бързо, угасва като свещ — изгоряла докрай или духната от друг. Съзнавах това състояние на нещата, но някак частично, макар и да знаех, че там се крие причината за липса на истинска връзка. Защото подобен съюз не може да се крепи върху упованията на волята. И все пак колко интересна ми беше тя, сякаш животът й следваше каноните на някакво вълшебство — бе любовница, пълна с остроумия и заклинания, и то до такава степен, че човек започваше да се диви как изобщо е могъл да обича преди нея и наистина да смята, че онова другото е било любов.

В същото време с учудване установих, че онази част от мен, която бе останала вярна на Мелиса, водеше едно напълно автономно съществуване — с упорито примирение продължаваше да й принадлежи, без обаче да желае нейното завръщане. Писмата, които ми пишеше, бяха весели, в тях нямаше и следа от упреци или самосъжаление; дори долавях нейната пораснала самоувереност. Описваше малкия санаториум, в който се лекуваше, с неподозирано чувство за хумор и остро, наблюдателно око, надсмиваше се на докторите и другите пациенти, сякаш не бе една от тях, а страничен наблюдател. Върху листа хартия тя ми се струваше някак по-улегнала, сякаш съвършено различна жена. Отговарях на писмата й, доколкото успявах, но трудно ми се удаваше да прикрия трайния хаос, който управляваше моя живот; нито можех да й намекна за моята страст по Жюстин, с която живеех в друг свят от цветя, книги и идеи — един съвършено непознат за Мелиса свят. Средата по рождение й бе отнела всичко това, а не вродената й чувствителност. „Бедността те изключва от живота — подметна ми веднъж Жюстин, — а богатството те затваря в него.“ Тя обаче бе получила достъп и до двете разновидности на живота — този на лишенията, и този на благата, в резултат на което се чувстваше свободна да живее естествено.