Лоренс Даррелл - Жюстин

Приемът вървеше като по ноти, а поканата за вечеря, която Несим отправи към стария дипломат, направо го разнежи — и този път не се преструваше. Знаеше се, че кралят често гостува в дома на Несим, и старецът сигурно вече пишеше наум доклада си, който щеше да започне с думите: „Миналата седмица, докато вечерях с краля, насочих разговора към въпроса за… Той каза… Аз отвърнах…“. Устните му взеха да се движат, погледът му се отнесе нанякъде и той изпадна в нещо като транс — бе добре известен с тези си публични изяви, — след което в един момент сякаш се сепна и изуми събеседниците си с глупавата рибешка усмивка, поднесена вместо извинение.

Лично аз винаги се чувствах странно, когато трябваше да се явя в малкия, затворен като резервоар апартамент, където бях прекарал почти две години от живота си; защото не можех да не си спомня, че именно тук, точно в тази стая, за пръв път срещнах Мелиса.

Апартаментът беше напълно преобразен под вещото ръководство на последната любовница на Помбал. По нейно настояване бе облицован с ламперия и боядисан в светлокремаво с бежови первази на дюшемето. Старите изпокъсани кресла бяха претапицирани с тежка дамаска на кралски лилии, а трите стари канапета бяха изхвърлени, за да се открие повече място. Сигурно са били или продадени, или съвсем изпочупени. „Навярно — сетих се аз за едно стихотворение на стария поет, — навярно съществуват още някъде горките овехтели мебели“ 62 62 От стихотворението „Следобедното слънце“ от Константинос Кавафис, превод Георги Мицков; ИК „Христо Ботев“, 1995 г. — Б.пр. . Какво свидливо нещо е паметта и как скъпернически стиска суровия материал, от който всеки ден тъче своите спомени.

С обзавеждането си мрачната спалня на Помбал напомняше смътно края на века и за разлика от друг път сега цялата светеше от чистота. Ставаше за декор на действието в пиеса от Оскар Уайлд. Моята собствена стая бе отново префасонирана в кухня. Креватът ми продължаваше да стои до стената и близо до железния умивалник. Разбира се, жълтата завеса бе изчезнала и на нейно място висеше раздърпан бял парцал. Сложих ръка върху ръждясалата рамка на старото легло и сърцето ми се сви при мисълта за Мелиса. Видях я как обръща чистите си очи към мен в прашния сумрак на малката стаичка. Засрамих се, но също така се изненадах от внезапно обзелата ме тъга. Щом Жюстин се промъкна зад гърба ми, побързах да затворя вратата с ритник и веднага обсипах с целувки устните, косата и челото й, притиснах я към себе си, докато изгуби дъх, само и само да не забележи плувналите ми в сълзи очи. Но тя разбра веднага и отвръщайки на целувките ми с онази пламенност, която е присъща единствено на приятелството, промълви: „Знам. Знам.“

След това внимателно се освободи от прегръдката ми, хвана ме за ръка, изведе ме от стаята и затвори вратата след нас.

— Трябва да ти кажа нещо за Несим — рече тя с тих глас. — Слушай. В сряда, ден преди да напуснем Летния дворец, излязох с колата на разходка по брега. Бях сама. Над цялата крайбрежна ивица кръжаха гларуси — огромно ято. И тогава в далечината зърнах колата, която се друсаше по пясъчните дюни в посока към морето. Селим беше на кормилото. Не можех да разбера какво правят. Несим беше на задната седалка. Помислих, че ще заседнат в дюните, но не: продължиха да се носят към водата, където пясъкът беше мокър и твърд, и тогава Селим даде газ и колата се втурна право срещу мен. Аз не бях на самия плаж, а скрита в една дълбочинка на около петдесет ярда от морето. Когато се изравниха с мен, видях, че Несим държи в ръце старата си винтовка. Вдигна я и започна да стреля по гларусите, които се бяха скупчили в наподобяващо облак ято, и не я свали, докато не изпразни пълнителя. Три-четири птици потрепериха и тупнаха в морето, но колата не спря. Профуча край мен за секунда. Сигурно има някакъв пряк път от твърд варовик, който свързва плажа с шосето и оттам с главната магистрала, защото като се прибрах след около половин час, колата на Несим вече стоеше пред къщата. Самият той беше в обсерваторията. Вратата му бе заключена и когато почуках, ми отвърна, че е зает. Попитах Селим какво означава всичко това, ала той само сви рамене, посочи към вратата на Несим и рече: „Той ми нареди.“ Но, скъпи, ако беше видял изражението на Несим, когато се целеше с пушката… — И припомняйки си сцената, тя неволно вдигна дългите си пръсти към лицето, сякаш да намести собственото си изражение. — Приличаше на луд.

В другата стая разговаряха любезно за политика и за положението в Германия. Несим бе кацнал върху страничната облегалка на стола с Пордър. Помбал преглъщаше прозевките си, които обаче се връщаха под формата на потиснати оригвания. В ума ми нямаше нищо друго освен Мелиса. Този следобед й бях изпратил малко пари. Стопляше ме мисълта, че с тях ще си купи дрехи, дори това, че би могла да ги прахоса неразумно.