Лоренс Даррелл - Жюстин

После се озоваха на един кръстопът, направиха жертвоприношение на Херакъл (и веднага убиха двамата си водачи ей така, за всеки случай); но оттук нататък всичко тръгна на зле. Дълбоко в себе си знаеха, че никога няма да стигнат града и никога няма да го обсадят. И моля те, Господи, нека никога повече не се повтаря онази зима в бивака в подножието. Колко носове и пръсти измръзнаха и окапаха! А непрестанните атаки! Още чуваше скърцащия, хрущящ звук от стъпките на часовоя — цяла зима напред-назад в снега. По тези места вражеските воини носеха на главите си лисичи кожи с хищнически клюн и дълги кожени туники, които покриваха целите крака. Бяха съвсем безшумни, сливаха се с пейзажа, сякаш бяха част от него, така както бедната растителност беше част от тези стръмни дефилета и от опасните пътеки на големия вододел.

Когато войската тръгне в поход, спомените се произвеждат като на конвейер. Общите изпитания и лишения сближават войниците, техните мисли и мечти. Ето, той знае, че онзи тих мъж там си мисли за розата, намерена в нейното легло в деня на Игрите. Друг не може да забрави мъжа с откъснатото ухо. Насила взетият да служи учен с вечно киселата и леко иронична физиономия пък се чувства съвсем не на мястото си — като пукало по време на симпозиум. А онзи тлъстият, дето колкото и да е странно, бе запазил бебешката миризма на тялото си, той беше шегаджия и непрекъснатите му подмятания разсмиваха авангарда. Мислеше си за нов египетски депилатоар, за пухкава постеля, за легло с търговска марка „Херакъл“, за бели гълъби с подрязани криле, за да могат само да пърхат край банкетната маса. Цял живот го бяха посрещали на прага на публичния дом с викове и смях, с приветствено размахани във въздуха чехли. Имаше и други, които не мечтаеха за толкова прости неща — коса, напудрена с бял оловен прах, или пък голи момчета в редица по две на зазоряване, отиват в училището на Арфиста, а снегът се сипе отгоре им на едри парцали. Във вулгарната страна Дионисия имат обичай да носят огромен кожен фалос сред шумни и невъздържани възгласи, но щом бъдат посветени в култа, поемат предложената им сол и фалоса с треперещи ръце. Той размножава мечтите, отваря умовете, така както се отваря главна артерия, и оттам рукват видения — царствено, разточително.

Странно, да се притаиш до Жюстин, облян в лунната светлина на шарената есен, понесен от прилива на толкова нездравословни мисли: той почувства как тялото му от плът и кръв ги разпръсна по силата единствено на своето тегло и маса. Балтазар се бе отместил, за да му направи място за сядане, въпреки че продължаваше да говори тихо на жена му. (Пиеха виното тържествено, но вятърът пак оплиска дрехите им. Генералите им бяха казали само преди миг, че никога няма да се доберат до този град, няма да го намерят.) И той си спомни съвсем живо как Жюстин, след като се бе любила, имаше навика да сяда по турски в леглото и да размесва тестето на малкото таро, което винаги стоеше на лавицата между книгите — сякаш, за да види колко още късмет им остава след последното им гмуркане в подземните ледени води на страстта, която тя не можеше нито да усмири, нито да уталожи. („Умове, осакатени от нагона — каза веднъж Балтазар. — Те никога не намират покой, преди старата възраст и отпадналите сили да ги убедят, че безмълвието и кротостта не са враждебни чувства.“)

Не отразяваше ли дисонансът на техния живот онази степен на безпокойство, която бяха наследили от града или от века?

„О, боже мой — за малко да изрече той. — Жюстин, защо не се махнем от този град и не потърсим друга атмосфера, дето да не е така пропита с чувството на осъденост и разтление?“ После се сети за думите на стария поет 66 66 Става дума за Константинос Кавафис и неговото стихотворение „Градът“. — Б.пр. , които прокънтяха, сякаш бе натиснал докрай педала на пиано, отекнаха мощно в крехката черупка на надеждата, която мисълта му бе спасила от удавяне в черните талази на съня.

— Моят проблем е — промълви той тихо, като опипа челото си, за да види дали има температура, — че жената, която обичах, ми носеше пълно удовлетворение, но това не повлия на нейното щастие — и се замисли върху всички онези заблуди, които намираха потвърждение във физическия свят. Така веднъж взел да удря Жюстин, да я налага, докато ръцете го заболят, докато пръчката се счупи в нея. Разбира се, това било сън. И все пак, щом се събудил, открил, че цялата му ръка се е подула и го боли. В какво да вярва човек, когато с действията си реалността се подиграва на въображението?