Лоренс Даррелл - Жюстин

Тази нощ сияеше от зарята на летни светкавици и още несвършило това представление, на изток откъм пустинята долетя глух гръмотевичен тътен и покри като струпей мелодичната тишина. Заръмя — свеж младежки дъждец, и изведнъж мракът се изпълни със забързани силуети, които се разтичаха към осветените къщи с повдигнати над глезените дипли, а гласовете се извисяваха до пискливите трели на щастливото удоволствие. За миг уличните светлини разголиха минувачите, очертаха телата им под прозирното було на техните дрехи. А ние двамата безмълвно се скрихме в една беседка зад сладкия аромат на живия плет и легнахме върху каменната скамейка във формата на лебед. Възбудената чуруликаща тълпа от гости плъзна към светлините на къщата; а ние се отпуснахме в люлката на мрака и нежните иглички на дъжда погъделичкаха лицата ни. Последните фойерверки бяха предизвикателно запалени от мъже в смокинги и в косата й видях само последните бледи комети, които излетяха и изчезнаха в нощното небе. Цветовете им още мигаха в съзнанието ми, когато с изгарящо удоволствие вкусих напористия й топъл език в устата си и усетих допира на неспокойните й ръце. Силата на това щастие — не бяхме в състояние да говорим, само се поглъщахме с поглед, а очите ни плуваха в непролети сълзи.

Откъм къщата долетя сухият пукот на тапите от шампанско и невъздържан смях.

— Вече никога не остава сам.

— Вярно, какво става с Несим?

— И аз не знам. Когато има какво да крие, човек се превръща в актьор. А това кара и другите около него да играят.

Същият човек без съмнение — онзи, който населяваше повърхността на всекидневието им — същият внимателен, мил и точен в задълженията си човек: ала по някакъв зловещ начин всичко се бе променило и него вече го нямаше.

— Взаимно се напуснахме — прошепна тя с тиха въздишка и се притисна в мен; целувката — обобщение на споделеното от нас — едва-едва ни сля за миг, преди да прелее в обсадилия ни мрак и да ни изостави. Като че с всяка прегръдка тя си казваше: „Може би именно с това, което така боли и което не искам никога да спре — може би чрез него ще успея да намеря пътя обратно към Несим.“ А аз ненадейно изпаднах в непоносима депресия.

По-късно, докато се разхождах в квартала, изпълнен с пискливи звуци, пронизващи мрака светлини и мирис на човешки тела, се зачудих, както неведнъж преди, накъде ни води времето. И сякаш за да проверя смислеността на чувствата, които пораждат толкова много любов и тревога, влязох в една осветена кабинка, украсена с част от филмов плакат — огромната половина от лицето на някой екранен любовник, безизразно и празно като обърнатия нагоре корем на умрял кит, — и седнах на столчето за клиенти, като в бръснарница, за да си изчакам реда. Една мръсна завеса ме делеше от вътрешната врата и оттам се чуваха приглушени звуци, като от събрание на непознати за науката същества, не точно отблъскващи — всъщност доста интересни, тъй като естествените науки са за онези, които нямат претенции да възпитават чувствата. По това време аз, разбира се, бях пиян и ужасно уморен — пиян колкото от Жюстин, толкова и от пивкото „Пол Роже“.

На стола до мен се мъдреше мюсюлмански фес, взех го разсеяно и го сложих върху главата си. Отвътре беше топъл и лепкав, а дебелата му кожена подплата прилепна към челото ми като вакуум. „Искам да знам какво точно означават“ — казах си аз в едно огледало, чиито счупени парчета бяха залепени с изрязани пощенски марки. Разбира се, имах предвид знаменателните схватки на секса, самия акт на проникване, който може да докара човек до отчаяние заради същество с две гърди и един кроасан , както находчиво се изразяват в Леванта. Звуците отвътре се усилиха до многозначително стенание и скърцане — задъханият човешки глас се сля с възбуденото блъскане и потропване на старото легло с ред дъски вместо пружина. По всичко личеше, че това е същият онзи недиференциран акт, на който се радвахме и ние с Жюстин, както и целият свят, към който, така или иначе, принадлежахме. А по какво да се диференцира? Колко далеч ни бяха отвели чувствата от онзи простичък, обикновен и механичен животински акт? Докъде се простираше вината на предателския ум с неговия безкраен списък от сърдечни доводи? Исках да си отговоря на въпрос, за който отговор няма; ала така силно копнеех за някаква сигурност, та ми се струваше, че ако успея да изненадам акта в неговия естествен разгар, мотивиран, както бе в случая, по-скоро от пари, отколкото от любов, но иначе с нищо неподправен, бих могъл да напипам истината за собствените си чувства и желания. Подтикван от нетърпение да намеря отговор на въпроса, повдигнах завеската и тихо пристъпих в тясната кабинка на спалнята, която бе подходящо осветена със съскаща, поклащаща се парафинова лампа с намален докрай пламък.