Лоренс Даррелл - Жюстин

Когато се върнах в малкия си апартамент и изрових сивите тетрадки, в които бях нахвърлял записките си, вече не мислех да ги унищожавам. Нещо повече, настаних се под светлината на лампата и продължих да записвам, докато Помбал, отпуснат в единствения друг фотьойл, умуваше върху живота.

„Връщам се в стаята си и седя умислен, заслушан в тежкия тембър на нейния парфюм: мирис, съставен от плът, пот и цветя, втъкан в богатия брокат на съществото й. Това е особен вид любов, защото нямам чувството, че я притежавам — нямам и желание да бъде така. По-скоро като че и двамата се сляхме в момент на хладнокръвно самообладание, станахме партньори в един и същ етап на своето израстване. Да, ние просто вбесихме любовта, защото доказахме, че спойката на приятелството е по-здрава. Тези записки, независимо как ще се четат, имат смисъл само като мъчителен, макар и с любов написан коментар върху света, в който съм се родил, за да споделя най-самотните си мигове — тези на съвкупление — с Жюстин. По-близо от това до истината не мога да стигна.

Неотдавна, така се случи, че по една или друга причина не можех да я видя, и тогава усетих такъв болезнен копнеж по нея, та отидох в Пиетрантони да си купя шишенце с нейния парфюм. Напразно. Момичето, което продаваше, беше много мило и сложи върху ръцете ми по малко от всички марки, които имаше на склад, и на два пъти ми се стори, че го надуших. Но не. Все нещо не достигаше — предполагам, че това беше плътта, която парфюмът носи. Изглежда, стаеният мирис на тялото бе липсващият фактор. И чак тогава, вече изгубил всякаква надежда, споменах името на Жюстин и продавачката веднага ми подаде първия парфюм, който бях помирисал. «Защо не ми казахте веднага?» — попита тя с обиден тон, сякаш бях засегнал професионалното й достойнство; всеки с изключение на мен, сякаш искаше да ми внуши тя, знае кой е парфюмът на Жюстин. Не бих го познал. Въпреки това се изненадах, че Jamais de la vie не беше от най-скъпите или екзотични парфюми.“

(Когато занесох вкъщи малкото шишенце, намерено в жилетката на Коен, духът на Мелиса още стоеше затворен в него. Още се усещаше.)

Помбал четеше на глас онзи дълъг и ужасен откъс от „Нрави“, който се нарича „Манекенът говори“. „Във всички тези случайни сблъсъци с животното мъжкар никога не познах избавата, въпреки че какво ли не видя тялото ми. В огледалото винаги ме е посрещал образът на застаряващия гняв, който крещи: “J’ai rate mob propre amour — mon amour a moi. Mon amour-propre, mon propre amour. Je l’ai rate. Je n’ai jamais souffert, jam ais eu de joie simple et candide."" 67 67 Изпуснах моята истинска любов — моята любов. Моето себелюбие, моята истинска любов. Изпуснах я. Никога не съм страдал и никога не съм изпитвал проста и искрена радост. (фр.) — Б.пр.

Спря, колкото да каже:

— Ако това е вярно, обичайки я, ти просто се възползваш от една болест. — И тази забележка ме покоси като брадва, размахана от човек, който не осъзнава неимоверната си сила.

Когато наближи времето за големия годишен лов на патици в езерото Мареотис, Несим започна да изпитва някакво магическо облекчение. Най-накрая си призна, че каквото има да се решава, ще се реши сега или никога. Изглеждаше като човек, успял да се пребори с коварна болест. Наистина ли преценката му, макар и несъзнателна, беше толкова погрешна? По време на своя брак всеки ден бе повтарял: „Толкова съм щастлив“ — думи фатални като ударите на стенен часовник под вечната обсада на дебнещото безмълвие. Сега вече не можеше да изрича тези думи. Общият им живот приличаше на кабел, заровен дълбоко в пясъка, който по някакъв необясним начин и в незнаен момент се бе скъсал, повличайки и двамата в бездната от непрогледен мрак.

Разбира се, лудостта сама по себе си не се съобразява с обстоятелствата. По-скоро се наслагва, но не върху измъчваните до непоносимост личности, а направо върху дадена ситуация. В известен смисъл ние всички участвахме в нейните проявления, ала само Несим имаше роля на действащо лице и я олицетворяваше в плът и кръв. Краткият период, който предшестваше големия лов сред водите на Мареотис, продължи може би цял месец — или малко повече. И тук отново онези, които не го познаваха, нищо не доловиха. Но илюзиите се умножаваха с такава скорост, та по собственото му описание човек имаше усещането, че гледа бактерии под микроскоп — здравите клетки, като в случаите на рак, просто полудяваха и повече никога не възвръщаха нормалното си поведение.

Мистериозната серия от кодирани послания, които получаваше от имената на улиците, представляваше ясен и неоспорим признак, че става дума за свръхестествени сили, развилнели се и плашещи със заканата си за невидимо наказание — за него или за другите, не се разбра. Трактатът на Балтазар, който жълтееше на витрината в някаква книжарница, един ден се появи и върху гроба на баща му в еврейското гробище — редом с всички онези бележити имена, издълбани върху камъка, които отекваха с цялата непоносимост на мъката, изстрадана от европейските евреи в изгнание.