Лоренс Даррелл - Жюстин

Една от кабинките бе цялата украсена с прецизно изрисувани тъмносини кралски лилии върху фон с цвят на праскова. Пред вратата седеше гигантското синкаво дете на негърка, на около осемнайсет години, облечено в червена фланелена нощница, която смътно напомняше сиропиталище. Върху черната си вълниста глава носеше венец от блестящи нарциси. Ръцете й бяха скромно прибрани в скута — престилка, пълна с накълцани пръсти. Приличаше на райско черно зайче, клекнало пред дупката си. Пред съседната врата седеше жена, крехка като обрулен лист, пред следващата — друга, посърнала от анемия и цигарен дим. Навсякъде по тези кафеникави, плющящи на вятъра стени се виждаше основният талисман на страната — отпечатък на длан с разперени пръсти, сякаш да спре настъплението на ужаса, притаил се в мрака извън периметъра на осветения град. Докато минавах край тях, издаваха не човешки подвиквания със звън на монети, а ласкави гукащи примамки — смирените им гласове изпълваха улицата с манастирска глухота. Не секс предлагаха те в еднотипните си паянтови кутийки сред мигащите жълти светлини на улицата, а като истински александрийки — дълбока безпаметна забрава в обятията на плътски наслади, за които отвращение няма.

Куклените къщи потрепериха и се олюляха под напора на нахлулия откъм морето вятър, който блъсна зле прикрепените прегради и изду прострените навън дрехи. Една от къщите бе съвсем без параван и през вратата се виждаше вътрешният двор с малка като за саксия палма. На светлината на огън, запален в пълна със стърготини кофа, се различаваха три момичета, седнали на ниски трикраки столчета, загърнати в изпокъсани наметки, които разговаряха тихо, протегнали ръце към самодивските пламъци. Изглеждаха някак отнесени, погълнати, съсредоточени, сякаш се бяха скупчили край жарава в далечна степ.

(Мислено видях големите късове лед — преспите, в които Несим изстудяваше шампанското си, видях синьо-зеленикави отблясъци като от престарял шаран в познатото езерце. И за да се върна на земята, подуших ръкава си с надежда да доловя парфюма на Жюстин.)

Най-накрая влязох в празно кафене. Изпих си кафето, поднесено ми от един саиди с гротескно дръпнати очи, през чиито цепки сигурно виждаше всичко двойно. В най-отдалечения ъгъл, свита на кравай върху куфара си и така неподвижна, че в първия момент въобще не се забелязваше, седеше престаряла дама и пушеше наргиле, което от време на време избълбукваше като внезапно обадила се гълъбица. Тук измислих цялата история от самото начало до самия край, която започваше в дните преди да срещна Мелиса и свършваше скоро след това с една напразна, но прагматична смърт в града, към който не принадлежах; казах, че аз съм я измислил от начало до край, ала неизвестно защо не гледах на нея като на нещо лично и мое, а по-скоро като на историческо платно на това място. Казвах си, че то се явява неразделна част от поведението на града в съответствие с всичко, което е било, и с всичко, което ще бъде. Сякаш въображението ми бе упоено от околната среда и не можеше да реагира на лични, съвсем индивидуални преценки. Бях изгубил способността да усещам дори възбуда от дебнещата опасност. Но най-много се страхувах — типично в мой стил — за безпорядъка, в който бях оставил записките си по ръкописа. Винаги съм мразел недовършеното, частичното, половинчатото. Реших, че поне те трябва да бъдат унищожени, преди да предприема следващата крачка. Изправих се — и в същия миг най-ненадейно осъзнах, че мъжът, когото бях видял в малката кабинка, беше Мнемджиян. Как е възможно да не разпозная щръкналата му гърбица? Тази мисъл продължи да ме занимава, докато отново пребродих целия квартал по посока към големите булеварди край морето. Вървях през този мираж от тесни пресичащи се сокаци, както човек прекосява бойно поле, погълнало всичките му приятели от младостта; ала не можех да сдържам насладата си от околните аромати и звуци — удоволствието на оцелелия. Тук на един ъгъл стоеше гълтач на огън с вдигнато към небето лице, устата му бълваше огнен стълб, който след миг се превръщаше в черен потрепващ като мараня пушек и пробиваше дупка в небето. От време на време мъжът отпиваше бензин от едно шише, после пак отмяташе глава назад и изригваше двуметрови пламъци. На всеки ъгъл виолетовите сенки се препъваха, падаха и потъваха, белязани от човешкия опит — едновременно дивашки и нежно лиричен. Приех го като знак за собствената си зрелост — това, че вече не страдах от гнетящо ме самосъжаление, а по-скоро от желание да бъда призован от града, да бъда вписан сред неговите тривиални или трагични спомени — ако, разбира се, заслужавах.